Пендъргаст замълча.
- Сигурен съм, госпожице Пембрук, че не бихте искали доброто име на вашия дядо, както и на останалите от семейство Пембрук, да бъде опетнено. - Мъжът направи пауза, за да се усмихне, показвайки белите си зъби. - Така че не би ли било във ваш интерес да ми осигурите временен достъп до Ковингтън Грейндж? Нещо толкова дребно. Мисля, че така всички ще останем доволни.
Тази последна студена усмивка, тези малки, равни, съвършени зъби - те бяха виновни. Госпожица Пембрук се скова. След това бавно стана от стола. Също толкова бавно вдигна листовете, които този Пендъргаст бе оставил на бюрото пред нея. След това с презрителен жест ги хвърли в краката му.
- Имате наглостта да дойдете в кабинета ми и да ме изнудвате? - Гласът ѝ остана забележително спокоен, което изненада и самата нея. - Никога през живота си не съм била излагана на подобно ужасно поведение. Вие, господине, не сте нищо повече от един мошеник. Няма да се изненадам, ако историята, която ми разказахте, е също толкова лъжлива като значката, която размахвате.
- Истинска или фалшива, информацията, която имам за дядо ви, е солидна като скала. Дайте ми онова, което искам, иначе ще я предам на полицията. Помислете за семейството си.
- Моят дълг е към службата ми и истината. Нито повече, нито по-малко. Ако искате да съсипете семейното ни име, ако искате да ни повалите в калта и да унищожите малката финансова сигурност, на която се радваме - така да бъде. Ще го преживея. Онова, което обаче не бих преживяла, е да наруша своята служебна отговорност. Затова ви казвам, господин Пендъргаст - тя вдигна ръка и посочи с нетрепващ пръст изхода, - напуснете веднага сградата или ще повикам охраната да ви изхвърли. Хубав ден.
Застанал на стъпалата пред Националния тръст за местата от исторически интерес или природни красоти, агент Пендъргаст се оглежда известно време. Постепенно изражението му от раздразнено премина в съвсем различно: възхита. Понякога истинската смелост се разкрива на най-неочакваните места. Малцина биха устояли на подобна пълна атака. Госпожица Пембрук, която само си вършеше работата, беше една на хиляда. Тънките му устни се изкривиха в усмивка, той захвърли купчината листа в кошче за боклук. И докато слизаше по стъпалата на път за гарата и влака обратно за Лондон, цитира под носа си: „За Шерлок Холмс тя винаги ще си остане Жената. Рядко съм го чувал да я назовава другояче. В неговите очи тя засенчва всички останали представителки на своя пол и ги превъзхожда...“1.
1 „Шерлок Холмс и скандалът в Бохемия“, Прев. Й. Костурков. ИК „Труд“, С., 2000.
40
Моки Джоунс отново беше натряскан и доволен от това. Той често мислеше за себе си в трето лице единствено число и тъничкият глас в главата му казваше: ето го Моки Джоунс, който залита надолу по Ийст Мейн Стрийт, без да чувства болка или студ, с пет скъпи мартинита и осемдесетдоларов стек в стомаха, с наскоро облекчени слабини, с портфейл, пълен с пари и кредитни карти, без пост, без работа и без тревоги.
Моки Джоунс беше един от единия процент - всъщност една десета от едната десета от еднопроцентниците - и макар да не бе спечелил и стотинка от парите си, това нямаше значение, защото парите си бяха пари. И беше по-добре да ги имаш и по-добре да са много, а не малко. А Моки Джоунс имаше мноого от тях.
Моки Джоунс беше на четиресет и девет, изоставил три жени и още толкова деца, разхвърляни в неговия килватер - докато вървеше по улицата, леко кимна в тяхна чест - но сега беше свободен и напълно безотговорен, защото нямаше какво друго да прави, освен да кара ски, да яде, да пие, да чука и да крещи на инвестиционните си съветници. Моки Джоунс беше много щастлив да живее в Роринг Форк. Това беше град по неговия вкус. На хората не им пукаше кой си и какво правиш, стига да си богат. Но не само богат милионер - това беше глупост. Страната беше бъкана с шибани долнопробни милионери от средната класа. Такива хора бяха ненавиждани в Роринг Форк. Не - човек трябваше да е милиардер или най-малкото да има сто милиона, за да се впише в кръга от богати хора. Самият Джоунс се числеше към онези със стоте милиона и макар това да бе неудобство, с което свикна, двестата милиона, които наследи от лудия си баща - последва друг поклон в чест на паметта му - отговаряха на неговите нужди.