Кори се откъсна от тези мисли и излезе от кухнята в централния коридор. Нещо я караше да се чувства неспокойна - имаше усещането за нечие чуждо присъствие - някаква странна миризма, която не можеше да определи. Мина през къщата и се насочи към техните стаи, за да провери какво прави Стейси.
Леглото ѝ беше празно.
- Стейси?
Мълчание.
Внезапно си спомни кучето.
- Джек?
Нямаше лай, подскоци, лудо махане с опашка и звуци, за да я поздрави. Тя започна да се плаши. Тръгна надолу по късия коридор, викайки кучето по име.
Отново нищо.
Тръгна да се връща в главната част на къщата. Може да се крие някъде или просто да се е изгубил.
- Джек?
Спря, за да се ослуша, и чу приглушено скимтене и драскане. Идваха от голямата всекидневна - затворено помещение, в което ѝ беше изрично забранено да влиза. Тя се упъти към затворения чифт плъзгащи се врати.
- Джек?
Чу се ново скимтене и лай, придружени с драскане.
Почувства как сърцето ѝ започва да блъска. Нещо не беше наред. Въобще не беше наред!
Тя сложи ръце на вратите, откри, че не са заключени, и бавно ги разтвори. Джек незабавно се стрелна из мрака зад тях, започна да се върти около нея, да скимти и да я ближе, опашката му обаче беше прибрана между краката.
- Джек, кой те вкара тук?
Тя огледа тъмното помещение - изглеждаше празно и спокойно. Точно в този момент видя тъмните очертания на нечие тяло на дивана.
- Ей! - извика тя в изненадата си.
Джек седна зад нея, но продължаваше да скимти.
Фигурата се раздвижи леко и много бавно.
- Кой си ти и какво правиш тук? - настоя Кори. Това беше глупаво. Трябваше да се маха, и то веднага.
- О - чу се дебел глас в отговор, - това си ти.
- Стейси?
Мълчание.
- Боже мили, добре ли си?
- Да, всичко е наред - отговори неясният глас.
Кори светна лампите. Видя Стейси, свлечена на дивана, а пред нея имаше почти празна бутилка „Джим Бийм“. Все още беше облечена в зимните си дрехи - шал, шапка плюс всичко останало. На пода под краката ѝ имаше малка локвичка, а мокри следи водеха към дивана.
- О, не. Стейси!
Стейси махна с ръка, преди да я остави да падне на дивана.
- Съжалявам.
- Какво правиш? Навън ли си била?
- Излязох да се поразходя и да потърся това копеле, което стреля по колата ти.
- Нали ти казах да не го правиш? Можеше да измръзнеш до смърт в гората! - Тогава Кори забеляза, че Стейси е препасала колана с кобура за .45-калибровия пистолет. Божичко, трябва да разкара този пистолет от тук.
- Не се тревожи за мен.
- Но аз се тревожа! Наистина се тревожа за теб!
- Хайде, седни. Пийни малко, отпусни се.
Кори седна, но не се възползва от поканата да пийне.
- Стейси, какво става?
- Не знам. Нищо не става, просто животът ми е скапан.
Кори я хвана за ръката. Не беше за чудене, че кучето бе откачило.
- Съжалявам. Понякога и аз изпитвам същото. Искаш ли да поговорим за това?
- Кариерата ми в армията - бум! Нямам семейство. Нямам приятели. Нищо нямам. В живота ми няма нищо освен кутия със стари кости, които да занеса обратно в Кентъки. И за какво? Каква смахната идея беше това!
- Военната ти кариера - та ти си капитан! А всички тези медали и похвали - можеш да направиш каквото поискаш...
- Животът ми е съсипан. Бях уволнена.
- Искаш да кажеш... напуснала си?
- По болест.
- Раняване?
- ПТСР Посттравматично стресово разстройство.
Мълчание.
- О, мили боже. Съжалявам, наистина съжалявам.
Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Стейси заговори отново:
- Нямах представа. Получавах яростни пристъпи без никаква причина. Крещях като някой луд маниак. Или хипервентилиране: страховит панически пристъп. Божичко, колко е гадно. Понякога се чувствам толкова отпаднала. Не мога да стана от леглото, спя по четиринайсет часа дневно. После започнах да правя тази глупост - да пия. Не мога да си намеря работа. Уволнението по болест... като го видят във формуляра, веднага си казват: о, не можем да я наемем, защото е психо. Всички си връзват жълти панделки на колите, но когато става дума да наемат ветеран с постгравматично стресово разстройство... вън, кучко.