Тя протегна ръка, за да вземе бутилката, но Кори я изпревари и я хвана внимателно преди нея.
- Не мислиш ли, че си пила достатъчно?
Стейси измъкна бутилката от ръката ѝ, отпи още една глътка, после най-неочаквано запрати шишето, което се разби в далечната стена.
- Да, мамка му. Достатъчно.
- Ела да ти помогна да си легнеш. - Кори я хвана под ръка, Стейси се изправи несигурно на краката си, а тя я придържаше. Боже, как вонеше на бърбън. Кори изпита съжаление към нея. Чудеше се дали ще успее да извади незабелязано пистолета от кобура, но реши, че не е добра идея, защото може да разгневи Стейси. Първо ще я сложи да си легне, после ще се оправя с оръжието.
- Хванаха ли копелето, което стреля по колата ти?
- Не. Смятат, че може да е бракониер.
- Бракониер - дръжки. - Тя се препъна и Кори трябваше да я подхване. - Не можах да намеря следите на копелето - беше навалял твърде много пресен сняг.
- Не го мисли сега.
- Да, но аз го мисля! - Стейси потупа с длан по кобура, измъкна пистолета и го размаха. - Ще видя сметката на този копелдак!
- Знаеш, че не трябва да си играеш с пистолет, докато си пияна - тихо но твърдо каза Кори, овладявайки безпокойството си.
- Да. Права си. Съжалявам. - Стейси освободи пълнителя, който падна на пода и няколко куршума се разпиляха. - По-добре го вземи.
Тя го подаде на Кори с ръкохватката напред.
- Внимателно, защото има още един в патронника. Дай да го извадя.
- Аз ще се справя - Кори извади патрона от патронника, пускайки го да падне на земята.
- Ей, момиче, ти знаеш какво да правиш, а?
- Би трябвало, след като уча правоприлагане.
- Да, мамка му, някой ден ще станеш добро ченге. Наистина ще го направиш. Кори, харесвам те.
- Благодаря. - Тя помогна на Стейси да стигнат до техните стаи. Чу още няколко хеликоптера над главите им и пред прозореца видя, че прожекторът на единия, насочен към земята, се стрелка насам-натам. Нещо ставаше.
Кори най-накрая успя да напъха Стейси под завивките и се зае да почисти. Джек я следваше по петите. Пиянството на Стейси бе разтревожило горкото животинче. Беше разтревожило и нея. Когато се изправи, чу още един хеликоптер да прелита над къщата. Отиде при големите прозорци и погледна навън. Единственото, което успя да види, беше, че над хребета в посока към града пламти жълтеникаво зарево.
42
Когато нещата просто не могат да станат по-зле, те все пак се влошават, помисли си началник Морис, докато гледаше двете разбити коли, които препречваха магистрала 82, и гневното, отчаяно задръстване, което се трупаше отвъд тях. Хеликоптерът линейка точно излиташе, разхвърляйки сняг навсякъде, сякаш не валеше достатъчно от небето, отнасяйки двете жертви до модерната травматологична клиника в Гранд Джънкшън. Там вероятно поне единият от тях, мъжът, прострелян в главата, щеше да умре. Онова, което истински разгневи началника, беше, че никой не е пострадал при катастрофата, предизвикала изригване на ярост, при което водачът на беемвето X 5 бе извадил пистолет и застрелял двамата пътници в джипа „Мерцедес“, който го беше ударил отзад. Сега чуваше извършителя да се дере с все сили в задната част на патрулката, докато чакаха верижната машина да пристигне, дрънкайки за „самоотбрана“ и „защита на правата си“. Така че ако жертвата умре, а повечето хора с куршум .38 калибър в черепа умират, това щеше да значи девет убийства за по-малко от седмица. И всичко това в град, който от години не беше виждал убийство.
Какъв кошмар, а краят му не се виждаше.
Четири дни преди Коледа валеше силно, а прогнозата беше за петдесет-шейсет сантиметра нов сняг през следващите три дни и силен вятър, който беше последица от някаква буря. Магистрала 82 - единственият път навън от града, беше задръстена заради катастрофата, затова снегорините не можеха да работят и бурята бързо ги надвиваше. След час или дори по-малко щеше да се наложи да затворят пътя и всички тези гневни хора в колите, които крещяха, натискаха клаксоните и вдигаха врява като маниаци, трябваше да бъдат спасявани.
Летището „Макмастър“ беше станало свидетел на непрекъснати полети, докато частните реактивни и турбовитлови самолети бягаха от града, но скоро и то трябваше да бъде затворено. И когато и това станеше, Роринг Форк щеше да се окаже запушен - без вход или изход от града освен с верижна машина за обработка на пистите.
Погледна в огледалото за обратно виждаме към града. Третият палеж беше най-гадният от всички. Не заради броя на мъртвите, а заради психологическото въздействие, което оказа върху Роринг Форк. Изгорялата къща се издигаше точно на границите на града, на първото възвишение на хълма: голяма, стара викторианска къща, собственост на Морис Жиро - известния управител на фондове и част от нюйоркския хайлайф, номер пети в списъка на „Форбс“, елегантен старчок с его, голямо колкото Еверест. Жертвите бях той и новата му млада съпруга, която изглеждаше така, сякаш току-що е навършила осемнайсет. Тя се беше хвърлила горяща от прозореца на втория етаж.