На самия бар бяха кацнали две жени с дантелени сутиени и тънки прашки, пиеха безалкохолно през сламки. Придвижих се напред и за малко щях да се пребия, защото се спънах в скрита в тъмата масичка. Едната от двете — чернокожа с дълги крака и знойни гърди, тръгна към мен и мило попита:
— Аз съм Лорелай. С какво да ти помогна, миличък?
— Ще взема безалкохолно. Пожелай си нещо и ти.
Подадох й десетарка, а тя разлюля бедра, завъртя задник и рече:
— Ей сега се връщам.
Вярна на думата си, цъфна при мен след минутка с топла газирана напитка, питие за нея и без ресто. Подпряхме се на края на тезгяха.
— Скъпичко при вас, а? — подметнах. — Отвън човек не би се досетил…
Лорелай протегна ръка и ме поглади по бедрото, придвижи я по-високо между краката, раздвижи пръсти и ме погали.
— Плащаш си, ама и получаваш — рече тя. — И качествено.
— Търся един човек — отвърнах аз.
— Захарче, ами ти направо на този човек си налетял, нали така! — рече тя и въздъхна, което сигурно трябваше да възприемам като зов за любов, особено ако плащаш на час.
Тук, изглежда, проституцията си бе напълно в реда на нещата. Тя се приближи още по-близо и ми предложи гърдите си — да ги гледам ли, какво ли? Аз обаче се направих на възпитан и извъртях глава, заглеждайки се в бутилките с евтин, разводнен алкохол зад бара.
— Изпускаш шоуто, момче — рече ми тя.
— Момчето има високо кръвно — отвърнах. — Чичо доктор казва да не се превъзбуждам.
Тя се засмя и ме погали с дългия си нокът по ръката. Погали, казвам, ама по кожата остана бяла резка. Извърнах очи към сцената и се оказа, че гледам момичето откъм ъгъл, от който вероятно и гинекологът й не я е виждал. За малко да се засрамя.
— Май ти харесва, а? — рече Лорелай и махна към танцьорката.
— Приятно момиче — отвърнах неутрално.
— Аз съм още по-приятно момиче. Малко кеф, а, захарче?
Сега ръката й отново полази между бедрата ми. Покашлях се и дискретно й махнах пръстите оттам.
— Тц, аз съм добре възпитано момче — изтърсих аз с още по-глупав глас.
— Аз пък съм една лоооша, много лоша — рече тя и се наведе. — Обаче какви неща пък само знам…
Играта започваше да става прекалено еднообразна. Тази Лорелай беше неукротима като машина.
— Виж, аз не съм такъв тип човек — рекох по-настоятелно. — Ако разбираш какво искам да кажа.
Погледнах я в очите и ми се стори, че над тях са се спуснали фини прозрачни пердета, а отзад грее истинска интелигентност. Да, говоря за ум, а не обичайната елементарна лукавина на компаньонките от този вид заведения, които играят обичайните си номера за пари. В очите й святкаха чисти и умни искрици и неволно си зададох въпроса как ли обединява едното с другото, без тукашната атмосфера да трови свястното в нея.
— Май че разбирам. А ти какъв си? Да си ченге, не си. Може да си от онези, дето разнасят призовките или събират дългове, а? Такъв вид имаш. Аз съм печена, такива съм ги виждала, ехе, знаеш ли колко?
— Какъв вид точно имаш предвид?
— Какво имам предвид ли? Че си от онези, дето винаги носят лоши новини за несретниците, такъв ти е видът — рече тя и пак ме огледа, сетне добави: — Ама сега като те оглеждам повторно, май си кофти на всеобщо основание.
— Вече казах, просто търся един човек.
— Я си го начукай.
— Виж, частен детектив съм.
— Оооо, от тези ли си бил, а? Аз съм била лошата! Не мога да ти помогна с нищо, захарче.
Извърна се и понечи да се махне, но аз я хванах за ръката. Нежно, изобщо не се опитах да правя силови изпълнения, а в същото време на тезгяха сложих още две десетарки. Тя се закова и махна с ръка на бармана. Като всеки професионалист той бе подушил, че тук има нещо нередно и бе тръгнал да дава знак на изхвъргача на вратата. Но с този си жест тя го спря. Той отново захвана да бърше чашите, но постоянно ни наглеждаше изпод око.