— Ето — рекох, — сега вече ме помниш, нали?
На кръста отзад анцугът му бе издут, наведох се и бръкнах. Пистолетът бе берета, неръждаема, блестяща. Изглеждаше чисто нов, неизползван. Захвърлих го в контейнера за боклук, сетне му помогнах да стане и го подпрях на стената. По главата му се стичаха капки, по коленете и задника имаше големи мокри петна. Изчаках го да се посъвземе, а той се наведе напред и опря длани на коленете. Поседя малко в тази поза, сетне изръмжа:
— Пак ли ще се пробваш?
— Тц — отвърнах. — Този номер минава само веднъж.
— Е, какво правиш в такива случаи?
Извадих от кобура големия „Смит и Уесън“ и му го поднесох, да го види хубаво.
— С това си служа. Бис, завесата пада, театъра го затварят.
— Така ли? Голям мъж, пък с пистолет… — изръмжа и се опита да се изправи, само че му дойде нанагоре и главата му си остана все така увиснала напред.
— Виж сега — подхвърлих кротко, — наистина няма нужда да ми правиш живота сложен. Аз само исках да поговоря с човека, сетне си отивам. И край. А?
Анди се замисли.
— С Терес ли? — рече, а думите му излязоха със затруднение.
Да не би пък да го бях ритнал прекалено силно?
— Да, с Терес.
— И това е всичко?
— Да, всичко.
— Сетне се разкарваш и повече няма да се вясваш?
— Вероятно да.
Той залитна и направи стъпка встрани, сетне бавно и с усилие тръгна към задната врата. Отвори я и отвътре долетяха звуците на музиката, сетне влезе, но преди да затвори, го повиках по име. Извърна се, аз подхвърлих патлака в дланта си.
— Виж какво, просто му кажи да излезе, а ти вземи и се разходи — и махнах с ръка към края на улицата, където се виждаха складове, зелени храсти и трева. — Ей натам.
— Ама вали…
— Нищо, ще спре.
Анди Сръчния поклати глава, но се подчини. Извърна глава към вътрешността и високо изрева:
— Ей, Терес! Я си изкарай задника тук!
Задържа вратата, докато през входа мина изпит мъж с черна, типично негроидна коса и тъмномаслинена кожа. Трудно бе да му познае човек расата точно: би могъл да бъде всякаква смесица от най-различни националности и кръв, една от онези странни етнически групи, каквито дал бог в Американския юг. Някои експерти ги наричат „хора на свободния цвят“, в тях тече кръв на чернокожи, индианци, американци от Апалачите, британци, че дори и португалци и турци, колкото съвсем да се обърка мярата. Под бялата му тениска изпъкваха мускулести гърди и ръце. Беше на около петдесет години, малко по-висок от мен, но не бе приведен, нито изглеждаше слабоват. Напротив, правеше впечатление на самоуверен и открит, може би като изключим цветните очила, които носеше. Джинсите му бяха навити, на краката имаше джапанки, в ръка държеше парцал. Бая смрадлив, защото го подуших чак от мястото, където стоях. Дори и Сръчния отстъпи от вонята и изсумтя:
— Човекът иска да говори с теб. Само че не се бави много.
Сетне тръгна по пътеката, аз отстъпих, за да мине. Насочи се по улицата и към складовете, накъдето му бях посочил, извади цигари и запали, като криеше огънчето от дъжда в шепа.
Терес се приближи до мен. Изглеждаше напълно спокоен, уверен.
— Казвам се Чарли Паркър — започнах аз. — И съм частен детектив.
Протегнах му ръка, той не я пое, оправда се с мръсния парцал.
— Не искам да ви цапам ръцете, сър — рече учтиво, но с независим тон.
Погледнах му краката, около глезените имаше специфични кръгови белези, кожата бе деформирана, изтрита и наръбена, сякаш дълго време се бе трила в нещо. Никога вече нямаше да бъде както тази встрани от белезите. Само едно нещо оставя такива следи, знаех го отлично. Букаи с вериги, някои им викат пранги.
— Къде сте лежали?
— В Лаймстоун — отвърна тихо.
— Алабама, а? Лошо за затворници място.
Шефът на поправителните институции в Алабама Род Джоунс, наричат го комисар, ама не зная защо, възвърна старите робовладелчески традиции в затворите през 1996 година. Навързани на вериги, затворниците работят по десет часа на ден, разчупват варовикови скали с тежки чукове при четирийсетградусови температури по Целзий, пет пъти седмично. Такъв бе Лаймстоунският затвор. А нощем спят в помещение номер 16, което е стар обор за говеда, с място, колкото да побере максимум 200 налягали един до друг мъже, но там насила се събират най-малко 400. Първото нещо, което научава всеки новодошъл, е да си запази връзките от обувките и незабавно да ги увие около металните гривни на букаите, за да може да пази кожата си поне толкова, колкото е възможно. Но като гледах Тересовите крака, то веднага се виждаше, че на него това не му се бе отдало — щом имаше толкова силни деформации.