— Защо не са ви оставили връзките? — попитах.
— Отказах да работя в групите с веригите — рече той и наведе глава към краката си. — Заявих, че се подчинявам на затворническия ред както всеки друг затворник, ще работя като такъв, но роб няма да бъда. Първо ме завързаха на дирек под слънцето от пет на разсъмване до залез-слънце, сетне трябваше да ме влачат до помещението. Издържах пет дни, повече не успях. Тогава нашият надзирател ми отне връзките — да помня какво съм направил. Случи се през 1996 г., а аз бях в затвора вече много години… Помилваха ме преди няколко седмици. Трийсет и няколко месеца изкарах с гривните на голо. Ето го и резултата.
Говореше сухо, безизразно и делово, но през цялото време пръстите на свободната му ръка опипваха кръстчето на шията. На вид същото, каквото бе дал на Атис Джоунс. Предполагах, че и в това също има острие.
— Нает съм от адвокат на име Елиът Нортън. Той защитава младеж, който се казва Атис Джоунс. Разбрах, че сте го посещавали в Ричланд.
Споменах ли Атисовото име и поведението му се промени доста. Също както и на жената в клуба, когато казах, че не търся сексуални услуги, няма и да плащам за такива.
— Познавате ли го Нортън? — попитах.
— Зная кой е. Но вие самият не сте от тези краища, нали?
— Не, идвам чак от Мейн.
— Дълъг път сте изминали. Как стана така, че намерихте работа толкова далеч от дома?
— Елиът ми е стар приятел, а пък и никой друг не е искал да му помага.
— Знаете ли къде е сега момчето?
— На сигурно място.
— Ами, на сигурно място, такова няма.
Премълчах, но контрирах.
— Дали сте му кръст, като този, дето е сега у вас.
— Човек трябва да се уповава в Бога. Само Господ Бог може да го защити.
— Разгледах неговия кръст по-отблизо. Видях, че сте се решили да помагате на Бога с каквото можете, а?
— Затворът е място, опасно за млади хора.
— Именно затова го изведохме оттам.
— По-добре да го бяхте оставили.
— Там не можем да го опазим.
— Никъде не можете да го опазите.
— Е, а вие какво по-добро можете да предложите?
— Предайте го на мен.
Сритах камъче на пътеката и се загледах как цопна в локвата до мен. Повърхността й бе нашарена от падащите дъждовни капки, камъчето само добави малко допълнително напрежение и създаде концентрични кръгове, разбърка и собственото ми отражение във водата. Чудна работа, сякаш отнесе там и нещо от мен.
— Мисля, разбирате, че това няма да стане, но исках да ви запитам защо ходихте в Ричланд. Изрично заради Атис Джоунс ли го направихте?
— Познавах майка му, познавах и сестра й. Живеех близо до тях, недалеч от Конгарий.
— Двете жени, които са изчезнали безследно, а?
— Същите.
— Досещате ли се какво може да им се е случило? — Не отговори, но пристъпи напред към мен. Забелязах, че пусна кръстчето. Така или иначе не отстъпих. Не ме бе страх от този човек, не очаквах зло от него.
— Вие с въпроси си изкарвате прехраната, нали, сър?
— Мисля, че да.
— А какви въпроси зададохте на г-н Нортън? — Премълчах, замислих се. Тук ставаше нещо, което не разбирах. Изглежда, в цялата история имаше важни неща, които не ми бяха казани, и сега той опипваше терена или пък се опитваше да запълни празнотите.
— И какви въпроси трябваше да му задам?
— Например какво се е случило с майката и лелята на момчето.
— От него зная, че са изчезнали. Сетне четох вестникарски изрезки.
— Нищо работа.
— Мислите, че са били убити ли?
— Погрешно пристъпвате към цялата работа, сър. Може би са мъртви, но не и изчезнали.
— Не ви разбирам.
— Може би са мъртви — повтори той, — но не са си отишли от Конгарий.
Поклатих глава. Не бяха минали и 24 часа, откакто друг човек ми бе говорил за духове в онова място. Само че духовете не чупят човешки черепи с камъни…
Дъждът бе почти спрял, захладя. С периферията на очите си усетих, че Анди Сръчния се връща по улицата, върви към нас. Приближи ни, изгледа ме и примирено сви рамене. Кимнах му с глава да се връща обратно, още не съм свършил. Запали нова цигара и потегли, къде ще ходи.