— Чували ли сте за Белия път, сър?
Стреснах се. Извърнат към Анди, за миг се бях разсеял, а Терес междувременно бе застанал на сантиметри от мен, толкова близо, че подуших дъха му — миришеше на канела. Инстинктивно отстъпих крачка назад.
— Не… какъв е пък той?
Не отговори веднага, загледа се в краката си и в белезите около глезените.
— На петия ден се случи — отвърна бавно и напевно. — Аз лично го видях на петия ден от завързването ми за онзи дирек — бавно рече той. — Слънцето жарко припича, жегата — непоносима, нагрятата до стопяване пътна настилка около мен блести и трепти в маранята. Нали знаете как заиграва силно напечен асфалт? И все едно някой обърна света наопаки — тъмното стана светло, светлото — потъмня. И тогава ми се яви Пътят, а затворниците работят ли работят, разбиват скалите, тъмничарите дъвчат тютюн и плюят по земята…
Сега вече говореше отнесено, същински старозаветен проповедник, в очите му блясък, отново обладан от онази визия, застанал лице в лице със Смъртта под палещото слънце, тялото му увиснало на пилона, държат го само въжетата, а те се впили в плътта му, ще я разкъсат.
— И другите ми се явиха. Сред тях различни фигури — жени, деца — млади, стари, на шиите им примки, по телата им огнестрелни рани, кървят. Видях и войниците, и нощните бродници, а жените в прекрасни рокли, красота ви казвам. Да, сър, те всички ми се явиха — живите и мъртвите, рамо до рамо — по Белия път. Ние можем да мислим, че са си отишли, но не — те са там, чакат. Винаги ще са край нас, те чакат, ожидат деня на Страшний съд… и няма да намерят покой, докато той не започне. Това е Белият път, сър, онова място, където ще бъде воздадена правдата, където живи и мъртви вървят в едно.
Изрече тези странни думи и си свали очилата. Тогава видях, че очите му са необичайни, а може би и променени от онзи престой под слънцето — светлосиньото на зениците потъмняло, а ирисите покрити с фина бяла мрежа, сякаш паяк е изплел паяжината си върху им.
— Още не го знаете, сър, но и вие сте вече на Белия път — прошепна Терес. — Стъпил сте на него и по-добре да не го напускате, защото излезете ли от него… в горите дебнат същества, по-страшни от всичко, което можете да си представите, невъобразими и жадни за плячка…
Тези приказки не вършеха работа и не ме водеха никъде. Нужна ми бе информация за близките на Джоунс, за причините, отвели Терес в затвора при Атис. И все пак полза имаше — Терес говореше.
— А вие виждали ли сте онези страшните… в горите?
Погледна ме, сякаш обмисляше дали заслужавам да ми каже. Или може би се питаше дали не го иронизирам? И все пак ми отговори.
— Да, сър, виждал съм ги — те са като Черни ангели…
Повече не ми съобщи, поне не каза нищо съществено. Познавал семейството отдавна, помнел децата, детство и юношество, помнел как Ади забременяла от някакъв си скитник, който спял и с майка й. Тогава била на 16 години, девет месеца по-късно родила Атис. Скитникът се казвал Дейвис Смут, но приятелите му викали Ботуша — заради кожените каубойски ботушки, с които много обичал да се издокарва и перчи. Тези неща обаче аз вече ги знаех от Ранди Бърис; бе ми разказал за Терес, двайсетгодишната му присъда в Лаймстоун, за убийството на Смут в един бар в Гадсден.
Чух стъпките на Анди — връщаше се отново и изражението на лицето му бе категорично — повече нямаше да ходи на разходка. Усмихнах се вътрешно: е, какво пък? А Терес пристъпи на място, премести парцала от едната в другата ръка и се върна да вземе оставената на прага кофа.
— Терес, кажете ми, моля, защо убихте Смут?
В същия миг се запитах дали ще изрази съжаление или ще ми разправя, че вече не е същият човек, отнел живота на ближния? Но въобще не се опита да обяснява извършеното престъпление като грешка на младостта.
— Аз го търсех да ми помогне за едно нещо. Отказа ми, спорихме, скарахме се и той ме нападна с нож. Тогава го убих.
— За каква помощ сте го търсели?
Терес понечи да каже нещо, сетне размаха ръка пред мен в жест на категоричен отказ.
— Това е само между мен, него и добрия Господ Бог. Пък вие разпитайте г-н Нортън, може би той ще е в състояние да ви каже защо тогава съм търсил стария Смут.
— А казахте ли на Атис, че фактически сте убиец на баща му?
Поклати глава и ме измери с очи.
— Сега, бива ли… че от къде на къде ще извърша подобна дивотия, а?
Сетне постави очилата отново, прикривайки зад тях увредените си очи, и ме заряза сам под затихващия дъжд.