Глава петнайсета
Обадих се на Елиът по-късно същата вечер от хотела. В гласа му звучеше умора. Само че едва ли точно аз бих се заел да го съжалявам. Малко ли ми бе собствената работа?
— Тежък ден, а?
— Знаеш, хванали са ме едни настроения… както и да е. Ами ти?
— Просто кофти ден.
Нищо не му казах за разговора с Терес, така и така от него не бях научил нищо достатъчно полезно. Но пък бях проверил две от показанията на очевидци. След като се разкарах от „Лапланд“.
Едното бе на втори братовчед на Атис, човек богобоязлив и силно вярващ. Не одобряваше поведението на Джоунс, на майка му и леля му, но пък, изглежда, много си падаше да виси по баровете с кофти репутация — вероятно там си е търсил поводи за страдание и изкупление. Негов съсед ме наведе на мисълта, че сигурно ще го намеря в „Блатният плъх“, и вярно — там беше. Лично зърнал Атис и Мариан Ларус да излизат онази нощ, а той бил на бара и се молел за душите на вси грешници, та макар и над двойно питие. Сетне с очите си видял Атис, когато последният се върнал целият в кръв.
Барчето бе на края на занемарено шосе на име „Седър Крийк роуд“, съвсем близо до самото Конгарий. Постройката бе съвсем невзрачна и вътре, че и отвън: блокове пресована сгурия, цимент и ръждива метална конструкция, но пък разполагаше с радиола с добра музика. С една дума, от онези заведения, където богаташките деца си умират да ходят, за да флиртуват със забраненото. Далеч от родителски погледи, далеч и от нормалното общество. Огледах и обиколих района, намерих и мястото, където сред дърветата бе починала Мариан Ларус. По тях висеше разкъсана жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпление — единствен белег, че тук е бил отнет човешки живот. Недалеч течеше реката Седър, чувах ромоленето на водата. Поразходих се наоколо, излязох на брега, тръгнах по течението, сетне свих в северна посока, искаше ми се да почувствам мястото, смятах, че някъде по-нататък ще изляза на същата пътечка и тя ще ме отведе обратно в бара. Обаче попаднах на ръждива ограда, на която висяха табели с надписи „Частна собственост“, а под тях обяснения, че парцелът принадлежи на „Ларус Майнинг Корп.“. През телената ограда виждах повалени дървесни стволове, скосен терен и оголени варовикови скали. Тукашната част на крайбрежието е осеяна с варовикови залежи, а на места киселинните подземни води са разяли и пробили скалата, практически тези ями и дупки се дължат на химически реакции и разтваряне на различните образувания. Типичен карстов пейзаж, начесто надупчен от кладенци — сифони, малки пещери и подземни рекички.
Доста време вървях по оградата, но до вход или процеп не стигнах. Отново заваля и трябваше да бързам по обратния път, но така или иначе се измокрих здравата. Влязох на сухо в бара, разговорих се с бармана. Не знаеше почти нищо за оградения парцел на Ларусови. Единствено си спомни, че навремето имало планове да го разработват като кариера, но те не се осъществили. Щатските власти настоявали да купят терена от богаташите, за да разширят местния национален парк, но до истинско договаряне така и не се стигнало.
Другата очевидка бе жена на име Юна Шилега. Тя пък играела билярд точно когато Атис и Мариан пристигнали. Добре помнеше насочените срещу Джоунс обидни расистки подмятания, потвърди ми и точните времена на влизането и излизането на двойката, и завръщането на окървавения Атис. Бе абсолютно сигурна в часове и минути, защото била с любовника си и непрекъснато си гледала часовника. Нали загряваш, захарче, каза ми с провлачения си глас, внимавах да си бъда у дома преди благоверният да се прибере от нощна смяна, че иначе… Юна бе дългокоса, с приятна меденочервена грива и малко коремче, изпъкнало над тесните на кръста джинси. Време й бе да каже чао на лудориите и да осмисли петдесетте си годинки, ама на — изглежда, в себе си се изживяваше като два пъти по-млада и готина.
Оказа се, че работи на хонорар като сервитьорка в бар край Хоръл Хил. Отскочих до там да поговорим. В бара имаше и двама военнослужещи от Форт Джаксън, седяха си в ъгъла, къркаха бира и се потяха в задухата, въпреки че бяха съвсем близо до духалката на климатика. Гледах ги и си казах, че по-лесно ще се охладят, ако си духат един на друг в лицата.
Юна се оказа най-словоохотливата от всички свидетели, с които досега съм си имал работа. Вероятно й бе скучно, а аз се явявах в ролята на развлечение, може би и нещо друго? Не я познавах, нито пък имах намерение да задълбочавам току-що започналото запознанство, но веднага го усетих. В нея имаше някакво вътрешно безпокойство, тя се въртеше на стола и все не можеше да си намери място, очите й шаваха и играеха, опипваха тялото ми, сякаш си харесваха определени части за бъдеща употреба, други пък отхвърляха. Все пак си говорихме на ти.