— Виждала ли си Мариан Ларус в онзи бар и преди? — попитах я.
— Два-три пъти. Идвала е и тук — в този. Богаташко момиче, ама обичаше да го дава по-така с простолюдието, нали разбирате.
— С кого беше тогава?
— С други момичета, като нея такива. Понякога и с кавалери, също от богатите, дето не си знаят…
Рече го и като че потръпна. Ужким прозвуча, като че онези — богатите — я отблъскват, но аз по-скоро долових чувственост.
— Тях все в ръцете трябва да ги гледаш. Мислят си, че с пари всичко се купува, а с малко бакшиш имат вече и право да ти бъркат… нали се сещаш какво имам предвид?
— Досещам се — рекох.
Искрици на желание и на нещо изживяно блеснаха в очите й, сетне бавно потъмняха. Май споменът носеше задоволство, удовлетворение. Дръпна жадно от цигарата и добави:
— Е, не всички и не всякога…
— Виждала ли си Мариан и Атис заедно и преди?
— Веднъж, но не беше тук. Те заедно не ходят по такива места. Беше в „Блатният плъх“. Нали ти казах, захарче, аз там се отбивам от време на време.
— Как ти се сториха?
— В какъв смисъл как… о, да, разбирам. Не се докосваха, не се целуваха, ама човек веднага може да каже кога двама са гаджета. То си личеше, и други са видели същото, сигурна съм…
Тези думи, последните, някак си увиснаха. Премълчах, сетне попитах:
— Някакъв инцидент ли имаше?
— Не и тогава. Но на следващата вечер тя пак бе там и по едно време пристигна брат й… търсеше я. — Сега тя цялата потрепери, но този път ми се стори, че причината е една, и то явна.
— Ти май не го харесваш, нали?
— Аз всъщност изобщо не го познавам.
— И все пак?
Тя се огледа, наведе се още повече над бара и сега блузата й се разтвори, показаха се гърдите й, луничави, закръглени.
— Ларусови са работодатели на мнозина тукашни, но това не означава, че хората са длъжни да ги обичат, нали? Най-малко пък този Ърл младши. Той е един, такъв… абе, има нещо при него… май че е обратен, ама пък не съм сигурна. Не ме разбирай погрешно. Аз поначало мъжете си ги харесвам, дори и онези, които пък мен не харесват. Нали разбираш, физически и иначе, ама не и този тип. В него има нещо, едно такова…
Отново дръпна от цигарата. Здраво пафкаше тази жена, смукне три пъти и край — готов фас.
— Значи Ърл младши пристигна в бара да търси Мариан и после?
— Точно така. После… после я хвана за лакътя и я повлече към вратата. Тя му плесна шамар, сетне пристигна един друг и двамата я извлякоха навън с общи усилия.
— Помниш ли точно кога бе това?
— Ами май седмица преди да я убият.
— Смяташ ли, че семейството е знаело за връзката й с Атис Джоунс?
— Вече ти казах, че мнозина знаеха. И няма да е било трудно тази вест да стигне до семейството й, нали?
Вратата се отвори, нахлуха група мъже, весели, засмени, бъбриви. То си бе вече ракиено време, започваше навалицата.
— Трябва да се бачка, захарче — рече ми Юна.
Вече ми бе отказала да даде писмени показания, още повече пък да ги подпише.
— Само още един въпрос, моля те. Разпозна ли човека с Ърл онази вечер?
Тя се замисли, сетне каза:
— Естествено. Идвал е и тук — един-два пъти. Лайнар и половина. Казва се Ландрън Мобли.
Благодарих, оставих двайсет кинта на бара — за питието и за информацията. Тя ми подари най-милата си усмивка.
— Не ме разбирай погрешно, миличък — рече, когато вече си тръгвах, — ама онова момченце, дето се опитваш да му помагаш, напълно си е заслужило каквото му готвят.
— Изглежда, че така мислят много хора тук — отвърнах автоматично.
Тя ме изгледа, бавно издуха дима от устата, като издаде долната устна напред. Беше бая подпухнала, май някой я бе захапвал предната нощ. Димът се разпръсна. Гледах я и мълчах.
— Виж сега, той това момиче го е изнасилил и сетне го е убил, в това съм сигурна — продължи тя. — Зная, че си вършиш работата, задаваш въпроси и така нататък, ама ще ти кажа, че искрено се надявам да не намериш нещичко, с което да откачиш онзи убиец от въжето.
— Даже и ако наистина е невинен, така ли?
Тя вирна гърди, смачка фаса в пепелника и заяви:
— На този свят, миличък, никой не е невинен. Така да знаеш от мен. С изключение на новородените, ама понякога и за тях не съм сигурна.