— Божке, Дуайт, пак сънуваш онез неща — рекла му тя. — Не бой се, това е само сън…
Ансън преглътнал с мъка, опитал да се овладее, да укроти препускащия пулс, но безуспешно. Ръцете му конвулсивно продължавали да правят същите движения — по тялото, най-вече по косата.
Същият кошмар! Тази нощ за втори път: множество паяци лазят по него, а той лежи в стара, мръсна вана в някаква си барака посред гора. Гадините го жилят и кожата му гние, разпада се, започва да изпада от тялото на парчета, на парчета — отдолу остават зеещи сиви дупки… Ужас! А през прозореца го гледа някакъв изпит лик с червена коса и дълги, тънки бели пръсти. Този лик принадлежи на мъртвец, мислел си Ансън, виждал, че част от черепа му липсва, а по лицето му — стара кръв… Но очите му били като живи, в тях светела сатанинска наслада, радост от мъките на онзи във ваната, където питомците му хапят ли хапят…
Ансън напрегнал воля, задържал ръцете на хълбоците и силно разтърсил глава.
— Лягай си, Дуайт — прозяла се съпругата. — Това е само кошмар, ще мине. Я ела при мен…
Но онзи не помръднал от място, тогава жената се намръщила и му обърнала гръб, престорила се, че отново заспива. Ансън почти протегнал ръка да я докосне, но внезапно се отказал. Не, не нея искал да докосва и люби. Обаче онова момиче, по което бил луд, го нямало.
Предната нощ на път за у дома след работа Мари Блеър просто изчезнала и никой не я видял, нито чул оттогава. Ансън очаквал полицията да направи нещо, но сам той не се намесил, не посмял. Никой не би трябвало да знае за връзката му с момичето или поне така би трябвало да се предполага, защото било напълно възможно тя да е отваряла голямата си уста пред онези свои тъпи приятелки. Ако е така, то всяка от тях би могла да изтърси някоя глупост пред ченгетата и да му направи голяма беля. Засега обаче нямало нищо черно на бяло. То съпругата му вече подушвала нещо, защото си познавала стоката и усещала, че нещо го мъчи и притеснява. Засега си мълчала, ама Ансън продължавал да се тревожи. Много искал Мари да се върне. Не само заради себе си, а и заради самата нея.
Повъртял се из спалнята и слязъл на долния етаж в кухнята. Усетил течението чак когато отворил хладилника и посегнал към млякото. Сетне чул и потракването на рамката с мрежата против насекоми пред задната врата. Погледнал — тя зеела широко отворена! Помислил, че може да е вятърът, ама не било много вероятно. Защото Айлийн дошла в спалнята след него, а тя имала навика да проверява и заключва вратите преди лягане. И никога не забравяла такива неща. Пък и защо не е чул тракането на онази рамка? Спял леко, всички нетипични шумове в къщата го будели незабавно. Може би не е чул заради кошмарите? Оставил млякото и се заслушал внимателно, но не доловил нищо особено. Отвън вятърът шумял в дърветата, шушнел неразбираеми слова, нейде далеч минавали коли.
Ансън държал пистолет „Смит и Уесън“ на нощното шкафче. Помислил дали да се върне в спалнята да го вземе, сетне се отказал. Затова пък от дървената стойка измъкнал големия месарски нож и тръгнал към вратата. Вървял леко, стъпвал на пръсти, излязъл на верандата. Огледал двора, бил празен. Очите му се плъзнали по равно подстриганата морава и засадените край оградата дървета; садили ги преди време, за да закриват къщата откъм пътя. Луната греела ярко високо и зад него виждал добре падащата пред него тъмна сянка на къщата.
Тогава слязъл от верандата и стъпил на тревата.
Изведнъж отзад се появила фигура, досега спотаена зад късата стълбичка на верандата, вятърът заглушавал стъпките, сянката й била невидима — поглъщала я тази на самата къща. Ансън изобщо не усетил нищо, чак докато една ръка не се обвила около гърлото му и силно затиснала гръкляна. Сетне почувствал остра болка и видял избликналата на фонтани кръв, изпуснал ножа и с усилие посегнал към врата си, където били раните. Краката му омекнали и се свлякъл на колене, а кръвта все така шуртяла, докато той бавно умирал.
Тогава успял да погледне нагоре и зърнал очите и лицето на Сайръс Неърн, а в дланта си онзи държал пръстен. Същият гранатов пръстен, който подарил на Мари за петнайсетия й рожден ден. Нямало начин да не го разпознае — винаги и навсякъде, дори и да не бил на отрязания Мариин пръст. Краката му се разтреперили безконтролно, в последни смъртни конвулсии. Сайръс Неърн тръгнал към къщата. Лунните лъчи проблеснали за миг по стоманата на ножа, а Неърн вече мислел за задрямалата Айлийн Ансън и за мястото, където щял да я отведе.