— Ама покани нямаме ли?
— Че такова нещо може ли да ни спре?
— Ами, но все пак най̀ обичам да ме канят. Особено като е за беля, нали загряваш кво имам предвид? Вместо насила да се натрапвам, да дразня милите бели господа и да вселявам в тях страх от черньовците.
Замълча за миг, замисли се над казаното и се усмихна — харесваше си мисълта.
— Добре звучи, а? — подхвърлих.
— Идеално — отвърна той.
По-голямата част от пътя до Ларусовата плантация минахме поотделно — всеки в своята кола. На половин миля от целта Луис остави своята и се качи при мен. Попитах го за Ейнджъл.
— Работи по един въпрос.
— Не ми влиза в работата, а? — подметнах.
Луис ме загледа, мина цяла минута, сетне рече:
— Не зная. Може би ти влиза, но не точно сега.
— Добре. Ама гледам, че създавате новини, а? Слушам разни неща по радиото, по телевизията.
Отново замълча, сетне попита:
— Ейнджъл ли ти е казвал нещо?
— Само името на един град спомена. Доста време си изчаквал да уредиш онези сметки, а?
Сви рамене, събра устни и каза:
— Заслужаваше си да ги пречукаме, само дето толкова много път бихме. Това не заслужаваха.
— И тъй като така и така си идвал насам, реши и мен да посетиш, колко му е, а?
— Помислих си, че бива да се отбия — усмихна се той. — Сега ще престанеш ли вече да ме ядеш, а, г-н началник?
Премълчах си. От мен да мине. На входа на имението ни спря висок мъжага в нещо като ливрея.
— Мога ли да ви видя поканите, господа? Ако обичате?
— Нямаме покани — отвърнах, — но съм абсолютно сигурен, че ни очакват.
— Моля за имената ви?
— Паркър. Чарли Паркър.
— С придружител — добави Луис и се усмихна.
Охраната се отдръпна на нужното разстояние и заговори в уоки-токито, което носеше. Почакахме, доста думи се казаха, зад нас се наредиха още няколко коли.
— Можете да влезете. Г-н Китим ще ви посрещне на паркинга.
— Я, изненади, изненади — пропя Луис, когато потеглихме.
В разказа си не бях пропуснал срещата с Бауън и Китим на сборището в Антиок.
— Казах ти, че ще мине — уверих го аз. — Нали затова съм детектив.
Изтърсих тези думи и си помислих, че от идването на Луис насам вече ми е доста по-добре, като разбира се, оставим настрана тревогите във връзка с Нортън и другите нерешени неща. Не беше много за учудване: благодарение на приятеля си вече имах нов пистолет, бях повече от сигурен, че и той носи оръжие.
Минахме поне половин миля сред стари, но живи и обрасли в мъх дъбове и палми. В клоните им цвъртяха щурци, по тавана на колата тупкаха останали от сутрешния дъжд капки. Сетне излязохме от рядката гора и стъпихме на широк тревен терен. Минахме покрай друг тип в ливрея и бели ръкавици, той ни посочи къде да паркираме. Под опнати на стоманени пилони големи платнища — да пазят колите от силното слънце. На всичкото отгоре мощни климатици за промишлени нужди здраво подухваха студен въздух, та чак разклащаха дебелите брезенти. На открит квадратен площад се белееха дълги маси с колосани ленени покривки, а върху им натрупани какви ли не лакомства. Наоколо се бе подредила чернокожата прислуга в снежнобели ризи и черни панталони, с напрегнати лица в очакване на заповедта да започнат обслужването. Погледнах Луис, той погледна мен. Като изключим сервитьорите, той бе единственият цветнокож тук. Освен това и единственият гост в черно.
— Трябвало е да си сложиш бяло сако — усмихнах му се аз. — Сега мязаш на удивителна — вижте ме кой съм! А в бяло би могъл да изкараш някой и друг бакшиш, а?
— Ти ги глей братоците там — поклати глава той. — Че тези хора не са ли чували, не са ли чели за въстанието на Денмарк Веси?
Водно конче прелетя в тревата около краката ми — търсеше си жертви сред стръковете. Тук май ги нямаше главните му врагове — хищните птици — и то на свой ред се изявяваше в същата роля. Огледах короните на дърветата и небето отгоре, но не — птици никакви не се виждаха. Забелязах само една-единствена чапла, нагазила в заблатеното отвъд големите домове, наоколо й водорасли и застинала водна повърхност. Край първия дом, господарския, посред великански палми и дъбове се редяха множество стари къщурки, предимно само останки и развалини. Загледах се в тях — подредени симетрично, повечето с рухнали покриви; на някои покривният гредоред бе оцелял с тук-таме по някоя керемида; зидове от нееднакви и разчупени тухли, полуунищожени от природните стихии и времето. Не бе малко — почти век и половина време е минало, откакто са били строени за тукашните роби. Посред тях минаваше нещо като алея, разпознаваше се с мъка — била е главната им улица.