— Частен детектив съм. Казвам се…
— Хич и не ми пука как се казваш. Изчезвай оттук, преди да съм започнал да се защитавам срещу с нищо непредизвикано нападение.
Дядката с лулата отзад се захили.
— С нищо непредизвикано нападение, ха-ха-ха! Защита значи, самоотбрана! Браво бе, супер приказка, ама супер… — повтаряше той и подръпваше от лулата.
Тръгнах към вратата, шишкото се отмести, за да мина. И все пак мястото не беше достатъчно, трябваше да се отъркам в него, за да изляза. Така че добре го помирисах — дъхаше на „Олд Спайс“ и на течност за чистене на канали. Минах, спрях се на стълбището.
— Може ли да ви запитам нещо?
— Казвай!
— Откога му е отключена вратата?
Пълното и без това лице се сбърчи в гримаса на недоумение.
— Ама не си ли отвори ти сам?
— Не, беше си отключено и не аз съм тършувал тук. Някой бе влизал преди мен и ровил из вещите му.
Собственикът се обърна към дъртия с лулата.
— Значи и друг е идвал да търси Терес, така ли?
— Не, сър, само този мъж — отвърна онзи.
— Вижте, аз изобщо не се опитвам да бъда интересен, нито да ви създавам неприятности — продължих аз. — Много ми е належащо да говоря с Терес. Кога за последен път сте го виждали тук?
— Преди няколко дни — омекна дебелият. — Беше около осем часа — когато привършва работа в бара. Носеше раничка, каза, че няма да го има ден-два.
— А тогава вратата е била заключена, така ли?
— Ами да, видях го, че я заключва.
Отговорът му означаваше, че някой е идвал тук след смъртта на Атис Джоунс, влизал е в стаята, търсил е Терес или нещо негово.
— Благодаря ви — рекох аз.
— Няма защо.
— … хи-хи-хи… с нищо непредизвикано нападение — захихика отново старчето.
Бе ранен следобед и в „Лапланд“ отново се бяха събрали най-разнообразни боклуци и несретници. На видно място бе надхвърлил средната възраст мъж, който показателно движеше нагоре-надолу свитите си около бирената бутилка пръсти и това подсказваше само едно: че прекалено дълго време прекарва сам в мисли за жени. До него на бара бе бая по-млад мъж в бизнесменски костюм, празен поглед и няколко празни чашки пред себе си. В краката му се мъдреше куфарче; то се бе килнало и отворило, а вътре нямаше нищо. Хрумна ми, че вероятно събира кураж, за да може, като се прибере у дома, да признае на съпругата си: загубил си е службата, напоследък виси из баровете, гледа голите танцьорки или ходи по евтините кина, сетне се налива да удави мъката. Няма да е нужно повече сутрин да му глади ризите, защото няма да носи такива, няма да става рано, защото няма да се налага… Какво ли ще каже жена му? Дали ще го изгони от дома?
Огледах се и зърнах Лорелай — бе седнала на края на бара, този път облечена в малко повече дрешки, чакаше си реда да танцува. Не се зарадва много-много, като ме видя, но аз пък отдавна съм свикнал на такова отношение. Барманът понечи да тръгне към мен, но аз само вдигнах ръка и казах:
— Казвам се Паркър. Ако имаш проблем, обади се на Уили. Ако не — чупката!
Предпочете да се разкара.
— Тих ден — рекох на Лорелай.
— Те винаги са тихи — отвърна и извърна глава.
Демек демонстрация, че не желае да говори с мен. Вероятно миналия път шефът й е чел конско, че има голяма уста и много дрънка с когото не бива. Разумна жена, защо да си повтаря грешките? Само че не издържа и добави:
— Тези мухльовци тук имат само дребни стотинки.
— Е, ти пък ще танцуваш заради самото изкуство — ухилих се аз.
Тя ме измери през рамо и погледът й се втвърди още повече.
— Мислиш си, че си много умен и забавен? Шармантен, а? Е, добре, ще ти кажа: не си! Такива като теб ги виждам всяка вечер, пускат долар и гледат да ме хванат отзад. Мислят си, че са по-свестни, по-умни от мен; въобразяват си дори, че ще им се навия на сериозно, та дори и пари няма да им поискам. Ще ги водя у дома да ги чукам, защото са ми интересни и готини. Пфу! Тъпаци! Е, да знаеш от мен: тая няма да стане и това важи и за теб също! Така че искаш ли нещо от мен, първо дай зеленото.
Логиката си я биваше. Поставих петдесетарка на плота на бара, само че я затиснах с пръсти.
— Смятай, че този път съм по-предпазлив — обясних й жеста. — Защото миналия път ти ме прекара с уговорката, нали?
— Искаш да видиш Терес, нали?
— Да, само че за да го направя, пак трябва да минавам през твоя шеф. Затова я ми кажи: къде е той?