Много време бе минало, откакто за последен път Сайръс бе общувал с някого посредством езика на знаците и жестовете. С изключение, разбира се, на онзи главен лекар и при прегледите, но то винаги бе само за кратко време. Струваше му се, че е започнал да го забравя, но ето на — определените значения бързо се възстановяваха, съчетанията придобиваха все по-ясен и многозначителен за него смисъл.
Здравей. Името ми е…
Сайръс. Аз го зная твоето име.
Откъде го знаеш?
Всичко зная за теб, Сайръс. За теб и за онези твои тайни складове. Скривалищата.
Тогава Сайръс се бе сепнал и уплашен се бе отдръпнал назад. Сгушен в дъното на килията, дълго време бе мислил, а в главата му гласовете се караха, надвикваха и спореха най-ожесточено. Но на другия ден, когато застана плътно до решетките, старецът вече го чакаше. Той знаеше всичко — този старец. Дори и това, че Сайръс ще се обърне отново към него. И наистина — подал пръсти, гърбавият заговори:
Какво искаш?
Да ти дам нещо, Сайръс.
Какво?
Тук старецът изчака, сетне направи онзи същия знак, който Сайръс сам си бе правил в мрака стотици пъти — когато му бе особено тежко и имаше нужда от малко надежда, от нещо, за което да се залови, нещо, за което да копнее…
Жена, Сайръс. Ще ти дам жена.
Недалеч от Сайръсовата килия Фокнър клечеше в своята собствена и се молеше Богу да му помогне да успее. Бе сигурен още от началото: попадне ли тук, непременно ще намери човек, когото ще съумее да използва. Онези изверги в другия затвор не му вършеха работа — закоравели, дългогодишни престъпници и затворници, в тях бъдеще нямаше. Затова се бе наранил — за да предизвика преместването му именно тук, тук — където има възможности за психиатрично наблюдение в малкото самостоятелно отделение и достъп до съответните пациенти. Бе очаквал задачата да се окаже по-трудна, но веднъж попаднал на Сайръс Неърн, тя неочаквано се улесни. Веднага бе усетил вътрешната му болка.
Наведеният Фокнър притисна пръсти едни в други още по-силно и горещата му молитва към Всевишния стана още по-пламенна.
Ансън бе приближил килията безшумно. Сега стоеше пред решетките и втренчено гледаше коленичилата фигура. Сетне протегна ръка и с опитно и добре оттренирано движение подхвърли нещо към нея. Примката изсвистя, улови Фокнъровата глава и едновременно се стегна. Ансън дръпна рязко веднъж и още веднъж, и още, и полузадушеният, размахващ безпомощно ръце и повръщащ проповедник бе довлечен до решетките, където тъмничарят го сграби за челюстта и стисна здраво.
— Мръсно шибано копеле! — изсъска надзирателят.
Внимаваше да не повишава глас. Бе виждал онези мъже в килията, преди да доведат Фокнър. Досещаше се какво са правили в нея: тук имаше подслушвателни устройства и само един господ знаеше колко чувствителни са те. Вече бе говорил с Мари и я бе предупредил: да отрича всичко, свързано с тяхната връзка, в случай, че подозренията му се оправдаят.
— Още веднъж да си отвориш плювалника по мой адрес и ще те унищожа! — прошепна злобно Ансън и пръстите му потънаха в белезникавата суха и гореща Фокнърова кожа.
Усети костта отдолу, крехка, чуплива — още малко натиск и ще я раздроби. Направи известно усилие на волята и отпусна пръсти, сетне охлаби хитроумно изобретената гумена примка-ласо и ловко я прибра, но не и преди здраво да хлопне проповедническата глава в стоманените пръти.
— И да внимаваш кво ядеш, дърта хлебарко, защото вече аз ще ти приготвям папането, чуваш ли? — изсъска още веднъж шепнешком и тласна стареца назад.
Фокнър се свлече на пода, сетне бавно и с усилие се надигна и залитайки, се отправи към нара. Дишаше трудно, със свистене, опипваше оставения от ласото червен белег на шията. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки на тъмничаря, сетне отново събра молитвено пръсти и тежко се отпусна на тесния нар.
В следващия миг нещо на пода привлече вниманието му и той наведе глава, за да проследи движенията му. Изминаха няколко секунди и проповедникът внезапно вдигна крак и рязко го стовари върху движещата се долу тъмна твар. Разтри останките на паяка и гневно прошепна:
— Момченце, предупредих те! Предупредих те да си държиш любимците под око!
Някъде наблизо някой силно изсъска; звукът би могъл да бъде израз на мъчно въздържана ярост, но и съсък на изпусната от съседна тръба пара.
Тогава в недалечната си килия, полузаспал и потънал в спомена за влажната пясъчна земя, Сайръс Неърн се размърда, а в хора на гласовете в съзнанието му се прибави нов. Този същият глас напоследък се обаждаше все по-често и по-често, особено през последните седмици, откакто той и новодошлият бяха влезли във връзка и споделяха неща за живота си. Сайръс се бе зарадвал на пристигането на проповедника, макар и да усещаше как невидими пипала се пресягат откъм неговата килия и ровят ли, ровят в съзнанието му. Утвърждават присъствието си там, набират сила и имат свой глас, който постепенно се налага над другите.