Говореше ми през рамо и бъркаше из кухненските чекмеджета. След малко се приближи до масата, в юмрук стискаше нещо.
— Обаче до известна степен ние сме тук днес ето и заради това — неочаквано рече той и разтвори пръсти, а от тях по масата потече струйка жълтеникав ориз.
Зачетох се в изрезката.
„Ейми Джоунс
Интервюирана от Хенри Колдър в Ред Банкс, Южна Каролина, на 98-годишна възраст. От «Век на робството: интервюта с освободени роби от Северна и Южна Каролина», издание на Джуди и Нанси Бъкингам («Нова Ера», 1989 г.)
Робиня аз роди в окръг Колтън. На тате му име Ендрю, на мами — Вайълит. Беха собствени на семейство Ларус. Сподарят Адгар добър сподар беше. Него има 60 семейства роби, преди да додат янки и да им съсипат живот.
Стара сподарка каже на цветни хора да бегат, да бегат къде им очи види. Доди и носи много сребърен сервиз в одеяло зашит. Щот янки да вземе сичко споценно. Тя каже също дето повеч не може да пази черен роб. Сетне влиза в оризов хамбар и дели ориз, но ориз не стига за сички цветен човек. Лошо негър ходи след армия, но нас остава и гледа как друго деца умира.
Нас не готов за квот доди. Нас образувание нема, земя нема, крава нема, овца нема. Янки доди и сичко зема, сетне кажи нас свободен. Кажи дето сега нас равен като сподар. Не можи писа, затуй нас каже кво име иска и янки списва в голям тефтер. Война свърши сподар Адгар дава едно трета от квот работи. Тате първо умре, мами после. Те остава на плантация и мъртъв кога бъде свободен.
Но те ми кажи. Те ми кажи сичко за Стар Сподар. За тате на Сподар Адгар. Те ми кажи квот той прави…“
За да разберем тукашната история, би трябвало да знаем и всичко за основно отглежданата култура. Защото историята, това е „Каролайна Голд“.
Тук отглеждането на ориз започва през 1680 г., когато оризовите семена били пренесени от Мадагаскар в Каролина. Нарекли ги „Каролайна Голд“ заради доброто качество и цвета на самото семе, но до голяма степен и поради натрупаните несметни богатства от занимаващите се с култивирането на ориз семейства. Сред тях има много англичани: Хейуърдови, Дрейтънови, Мидълтънови, Алстънови, има хугеноти: Равенелови, Манигови, Ларусови.
Кланът Ларус са потомци на чарлстънските първенци, едно от малкото семейства, които въртели буквално всички аспекти на живота в града — от членството в обществото на името на Света Сесилия, до организирането на светските прояви, които започвали от ноември, за да завършат някъде през май. Над всичко друго стояли името и репутацията на семейството; бранели ги и с парите си, и с влиянието, което купували с тях. Ларусови обаче дори и не подозирали, че действията на един-единствен роб биха могли да подкопаят огромното им богатство и сигурност.
Робите се бъхтели от ранно утро до късна вечер, шест дена от седмицата, в неделя обаче почивали. На работа ги призовавал звукът на направена от раковина тръба. Той оповестявал и края на работния ден: заливал околните нивя с мощните си трели, когато последните лъчи на залязващото слънце боядисвали полята в червено, а черните сенки на тружениците се кандилкали в знойна умора като сламени чучела на фона на гигантски пожар. И все пак, свършела ли работата, цветнокожите горди изправяли гърбове, вирвали глави и бавно тръгвали с товара си към хамбарите, а сетне и към колибите. Хранели ги с меласа, грах, царевичен хляб, понякога им давали и месо от домашно отгледани животни. На края на дългия ден робите посядали пред колибите, облечени в бели дрехи от домашнотъкан памук и сламени шапки, хранели се и разговаряли.
Обували ги в направени от груба кожа обувки с дървени подметки. Когато пристигала поредната пратка, жените киснели грубите обуща в гореща вода, а сетне ги мажели с животинска мазнина, за да омекнат колкото могат и по-лесно да прилепват по краката. Нощем, когато си лягали при мъжете и се любели, вонята на мъртви животни се смесвала с потта от любовните ласки.
Мъжете не можели да четат, нито да пишат. По този пункт старият ’сподар бил много строг и напълно безкомпромисен. Хванели ли ги в кражба, наказвали ги с жесток бой с камшици или бичове, за лъжа наказанието било същото, както и за опит някой да надникне в книга. Робите често боледували от едра шарка; болните отвеждали в пръстена колиба, построена далеч от плантацията, но в близост с тресавището. Повечето от отнесените там никога вече не се връщали. Наказанията били публични, провинилите се — мъж или жена — били завързвани с кожени ремъци за дървено магаре, наречено пони, с разперени встрани ръце и крака, и бити с тежък и дълъг камшик или бич. Държали понито в хамбара, там провеждали и наказанията. Когато янките изгорили хамбара, на земята, където обичайно стояло магарето, останало голямо изсъхнало тъмночервеникаво петно от кръвта, сякаш почвата там е ръждясала.