Шофирах в мрака и си мислех за знамето, за семействата Джоунс и Ларус, за тежестта на историята. Увиснала като воденичен камък на телата им, винаги ще ги тегли към дъното, нали? Някъде в същата тази история, във все още живото минало бе и отговорът на въпроса за кончината на Мариан Ларус.
Но тук, в това напълно чуждо за мен място, миналото приемаше най-причудливи форми. Или роли. Като например тази на обвит в стария червено-син флаг дъртак, който реве закани, застанал под табели със свински мутри — ресторантите на Бесинджър. Миналото бе и като ръка на смъртник, който зашлевява живите. Миналото бе като призрак, на чиято шия виси гирлянд от покаяния.
Миналото — и аз бях именно на път да разбера това — бе жена в бяло с люспи, вместо кожа.
III
Глава десета
Накрая, прибрал се в мъртвилото на хотелската стая, отворих папката с надпис Ларус, Мариан. Изпитвах странни чувства. В околния мрак усещах нечие присъствие — като че сенките придобиваха плът. Запалих лампата на масата и подредих дадените ми от Елиът материали.
Още щом погледнах снимките, нещо просто ме принуди да извърна глава, незабавно усетих тежестта на смъртта върху си, макар че никога не бях срещал тази девойка, не я познавах и никога нямаше да я опозная. Станах и се раздвижих, отидох до вратата и запалих всички лампи, залях стаята със светлик, в опит да прогоня мрачните сенки, в които сякаш оживяваше плътна субстанция. Но те само частично отстъпиха, скриха се под масата, зад вратата на стенния шкаф в очакване на неизбежното: по някое време светлината да си отиде.
Сега се появи и друго, не по-малко странно усещане: чувствах се някак си раздвоен, бях и тук, в хотелската стая, пред мен свидетелствата за Марианината смърт, а в същото време се връщах в гостната на Блайд и виждах движещите се Мечови устни, от тях излизат лъжи, може би добронамерени, но все пак лъжи, до него е седнал Сандкуист — същински вентрилок — манипулира, трови стайната атмосфера с алчност и злоба и фалшиви надежди, а очите на Каси гледат право в мен от онази абсолвентска снимка, тя се усмихва несигурно с ъгълчетата на устата си, същинско птиче, което се съмнява дали ще успее да излети. Опитвам се да си я представя жива — сега, в момента — заживяла нов живот далеч от родния дом, убедена, че е права в избора си на ново начало.
Опитвах се и не успявах — защото в съзнанието ми изплаваше само безплътна сянка без лице, а на едната ръка три успоредни рани. Само това виждах.
Каси Блайд не бе жива. Всичко научено за нея говореше, че не е била човек, който ще зареже дома, ще се пресели и осъди родителите си на доживотни съмнения, мъки и страдания. Нещо, някой я бе откъснал от този свят, а аз не бях сигурен дали ще успея да го разкрия или поне да разбера причината за безследното й изчезване.
Мислех и друго — че Ървин Блайд е бил прав в казаното за мен: да ме поканят да надничам в живота им си е чисто признание за провал и отстъпване пред смъртта. Защото аз бях онзи, който се появи точно когато надеждите им умираха и не предложих нищо друго, освен възможност за решение, което би донесло още и още мъка и болка, и разкрития, пред които простата неяснота би изглеждала като Божа благословия. Единственото утешение, което бих могъл да донеса, би било някаква дребна мяра на справедливост, а животът им да продължи на базата на възстановена частица от сигурността, че любимата им дъщеря почива вече в мир, че никаква физическа или друга болка не може да я измъчва. И че някой си е бил достатъчно добър да се опита да разбере истинските причини за причинената им горест.
На доста млади години бях станал полицай. Постъпих на работа, защото вярвах, че това е моето предопределение и дълг в живота. Баща ми беше полицай, както и дядо ми, но татко завърши кариерата и битието си в позор и отчаяние. Преди да свърши със себе си, бе отнел живота на двама млади. Причините ли? Може би никога няма да ги научим, но бидейки млад, аз изпитвах необходимост да поема неговото бреме върху си и да се опитам да възстановя равновесието, по някакъв начин да компенсирам за стореното от него.