Но се оказа, че от мен добър полицай не става. Не притежавах нужния темперамент или пък дисциплината. Вярно, имах други дарби и таланти — упоритост и постоянство, стремеж да търся и да разбирам, но те се оказаха недостатъчни за оцеляването ми в съответната обстановка. Липсваше ми още едно извънредно важно качество: способността да се дистанцирам, да се абстрахирам. Не съумях да си изградя нужните защитни механизми, такива каквито моите колеги и съвипускници притежаваха: да погледнат труп и да го видят само като едно мъртво тяло. И нищо повече — не като човешко същество, не като личност, а като отсъствие на такава, като отрицание на живота. Защото процесът на една относителна дехуманизация е извънредно нужен в психиката на полицая — поне на повърхностно, но пък напълно необходимо ниво — за да може спокойно и добре да си върши ежедневната работа. Основните й елементи са чувството за гробарски хумор, така да го наречем, и откровената незаинтересованост за убития — за да може изпълняващият задълженията си полицай да го нарече „похарчен“ или „отпадъчен“, използвайки професионалния жаргон (с изключение на случаите, когато е загинал колега, другар, близък, защото това вече е доволно близо до самия него и тук дистанцирането е неуместно). За да може спокойно да оглежда рани и обезобразени до неузнаваемост човешки тела, без да страда вътрешно и разкъсван от жал да потъва в бездната на състраданието, което прави живота и смъртта еднакво непоносими. Дългът на полицая е към живите, към онези, които са избегнали смъртта, най-вече към Закона.
Аз ги нямах тези качества. Така и не успях да ги изградя в себе си. Напротив, бях се научил да жаля мъртвите, а те на свой ред бяха намерили начини и пътища да стигат до мен. И ето ме тук сега — в този хотел, далеч от дома, изправен през загадката на кончината на друга млада жена — отново да се безпокоя за безследното изчезване на Каси Блайд. Нещо в мен вопиеше да се обадя на Блайдови по телефона, но пък какво можех да им кажа в този миг? Бях тук и в момента не можех да направя нищо за тях; какво толкова би ги стоплила новината, че мисля за дъщеря им? Първо трябваше да свърша задачата си в Южна Каролина, да проверя всички показания, сам себе си да убедя, че Атис Джоунс е в безопасност, колкото и относителна да бе тя, сетне да се завърна у дома. Повече от това не можех да направя за Елиът.
Но сега пък мъртвото тяло на Мариан Ларус отправяше ням вопъл към мен от снимките в някаква странна близост, настояваше да бъда съпричастен, да проникна в смисъла и същността на онова, в което се замесвах, включително и последиците от същата тази намеса.
Не ми се гледаха тези снимки. Не исках. Уморен бях от тази постоянна отговорност.
И въпреки всичко посегнах и ги разгледах.
Боже, каква мъка, ужасна, съкрушителна тъга те обзема.
Такъв ефект имат понякога снимките. Сетне просто не можеш да забравиш видяното. Остава в теб, в съзнанието ти завинаги.
Случки. Убийства. Разследвания. Спомени. Неизтриваеми: минаваш с колата по същата улица, завиваш на ъгъла и виждаш закованата с дъски витрина, или може би нечий преден двор с градина, обрасла с бурени, в дъното му се гуши къща, тя е вече полурухнала и неугледна, като развален зъб. Никой не желае да живее тук, защото в нея все още витае духът и вонята на смъртта. А хората помнят. Собственикът наел евтина работна ръка — имигранти някакви — платил им да почистят, по 50 долара на човек. Те свършили работата през куп за грош: измили я на две на три с маркуч и вода, на свой ред купили от най-евтините материали — долнопробни перилни препарати и дезинфектанти, стари парцали. Трили, бърсали, по-скоро още повече разпространили вонята, отколкото да я изчистят и премахнат. А логиката на пръските и петната от кръвта отстъпила място на хаотична мацаница от полузабравено насилие, неясни и размазани нюанси по белите стени. С две думи — мърлява работа. Сетне се хванали да боядисват — отново с прости и евтини, разводнени бои — минали с бояджийските валяци два-три пъти повече онези места, където били петната, а когато боята изсъхнала, те си личали още повече и отпреди. Просто се набивали на окото: сякаш нечия окървавена ръка се е отрила в бялото, кремавото и жълтото и оставила спомена за стореното зло навеки запечатан в дървото и мазилката.
Затова собственикът удря ключа, слага катинари, зачуква дъски по прозорците и изчаква да мине време. В надежда хората да забравят или да се яви достатъчно наивен или закъсал за пари наемател, поблазнен от ниския наем. Доволен, че е намерил такъв, собственикът заживява с грижите и проблемите на новодошлите, опитвайки се да изтрие спомена за случилото се. Това е нещо като душевно пречистване, което може и да завърши успешно, въпреки очевидния провал на свършилите чисто физическата работа чистачи.