Ако искате, можете да влезете. Ще си покажете значката и ще обясните, че сте на рутинна проверка. То наистина, след като минат няколко години, стари случаи се отварят за частично разследване с надеждата, че пропуснати навремето подробности сега могат да излязат наяве.
Но защо пък да влизате? Нали сте били там същата вечер, след като убитата е била намерена. Видели сте останките й на кухненския под, или пък в градината сред храстите, или захвърлени на кревата. Интуитивно сте усетили незнайни за повечето други хора измерения: че наред с последния й дъх от тялото си е отишъл и онзи неведом духовен фактор, който му е придавал съдържание и смисъл. Еманация на живота, досущ вътрешна телесна рамка, изтръгната насила, но без да остави следи по кожата, сякаш отнесла със себе си и плътта. И като че тялото е останало без съдържание въпреки намерилото очевидна физическа изява външно подуване и подпухване на трупа, както и белязаната вече от насекомите кожа. Защото те са там да се хранят, те са там винаги преди вас.
А веднъж влезете ли, тогава пък може би ще попаднете на някоя снимка или снимки. Може да ви помогне някой от семейството: или съпруг, или майка, баща или любим. Ще гледате как ръцете им внимателно разлистват остарял и прашен албум или разтварят дамска чанта, или пък ровят в стари кашони. Ще гледате и ще се питате: дали пък именно този човек не е убиецът? Дали той не е причината за смъртта — пряка или косвена? А може би вътрешно в себе ще знаете, че именно той е извършителят на злодеянието. Просто ще го усещате в себе си. Не сте в състояние да докажете, да опишете как точно е станало, но дългогодишната ви интуиция работи и ви казва, че това повторно опипване на снимката е ново символично оскверняване и вие трябва да замахнете с ръка и да го преустановите. Провалили сте се първия път, а сега ви е даден шанс да се поправите…
Но не го правите. Или не го правите точно в този миг. Изчаквате, надявате се да попаднете на доказателство или да получите самопризнание. Вярвате, че така ще предприемете първите стъпки към възстановяване на моралния ред, на баланса между нуждите на живите и терзанията на мъртвите. При всички случаи, както и да постъпите, тези образи рано или късно ще се връщат при вас неканени и ако в същия миг сте заедно с близък, доверен вам човек, можете да му кажете: „Помня. Помня какво стана. Бях там. Свидетел съм на престъплението и по-късно се опитвах да бъда и нещо повече. Опитвах се да постигна мяра справедливост“.
Случаят е закрит. Нали това е клишето? Толкова време е минало, че просто не помните всичко, може би не усещате и фалшивите думи, които напират на устните ви. Случаят е закрит. Само че той не е закрит, защото живите най-осезаемо усещат отсъствието на техния близък, и не само близките, усещат го и мнозина други. То се улавя в стотиците хиляди дребни нюанси на променени по причина на кончината му нещица и детайли, било те признати или непризнати, усетени или не усетени; те намират своето отражение в живота на живите. И въпреки всичките си грешки Ърв Блайд например бе наясно с тази истина. Закриване на живота просто няма. Един живот продължава или свършва със съответни последствия и в двата случая. И още нещо: поне живите не ви са грижа. Докато мъртвите остават с вас.
И ако ви дадат такива снимки, вие може би ще ги разпрострете на съседна маса и ще си кажете: помня.
Помня ви.
Не съм забравил.
Няма да бъдете забравени.
Сега гледах снимките на Мариан Ларус. Тя лежеше по гръб сред поляна върху смачкани лилии, а умиращите бели цветове наподобяваха избухващи звездички върху гланцовата повърхност на фотографиите, като че при проявяването са били допуснати дефекти. Черепът й бе пострадал значително. Скалпът бе разкъсан на две места, донякъде симетрично спрямо централната разделителна линия на косата; в раните бяха засъхнали кичури косми. Трети удар е бил нанесен отдясно на краниума; при аутопсията били разкрити пукнатини, започващи от основата на черепа и свършващи в горния ръб на лявата очна кухина. Цялото лице бе пострадало силно, покрито със засъхнала кръв, защото скалпът е силно кръвоснабден и винаги кърви обилно, дори и при далеч по-лека травма. Очите бяха плътно затворени, а чертите й разкривени в агония; усещала е болката от ударите.
Разлистих доклада от аутопсията. По тялото не са били открити следи от ухапано, охлузвания или синини, типични и съвместими със сексуално насилие, а намерените чужди косми в областта на половите органи принадлежали на Атис Джоунс — тестовете го доказваха. Самите органи били зачервени в резултат на неотдавнашно сношение, но нямало вътрешни или външни охлузвания или наранявания. Във вагиналния канал били открити фини следи от кондомно триене, следи от сперма имало по външното окосмяване, но не и в самия орган. Според думите на Джоунс пред следователите, както и пред самия Елиът, по време на сношение той редовно използвал предпазители.