И след това вече знаете.
Прокарах пръсти по снимката, по лицето й. Замислих се, а думите сами отекнаха в съзнанието ми: съжалявам. Не съм те познавал. Не мога да кажа дали си била добър човек или не. Дали щяхме да си допаднем, ако се бяхме срещнали в някое крайпътно барче или се бяхме оказали съседи по маса в някое кафененце? В среща, каквито животът често поднася — двама пълни непознати за кратко време докосват съдбите си в случаен разговор и сетне продължават всеки по своя си път, ужким непроменени, но все пак не абсолютно същите. Някой от онези съвсем мимолетни мигове на контакт между странници, които правят живота ни по-светъл и по-лек. Каквото и както да е било, ти не си заслужила да загубиш живота си по този начин… и ако е било по силите ми, щял съм поне да се опитам да попреча, дори и с риск за моя собствен. Не бих могъл да стоя безучастно и да наблюдавам как някой страда, та бил той дори и непознат. Сега ще се опитам да проследя стъпките ти, да разбера какво те е отвело точно на онова място, кой или що те е повалило бездиханна върху онези смачкани лилии с нощните насекоми, нагазили в твоята кръв…
Съжалявам, че ще трябва да го направя. Може би по този начин ще нараня някои хора, а може би от миналото ти ще излязат неща, които би предпочела да си останат в тайна. Но мога да обещая поне едно: онзи, който е виновен за стореното, няма да избяга и няма да остане ненаказан по моя вина или заради моите действия. И във всичко онова, което ще направя, ти ще бъдеш с мен постоянно.
Ще помня.
Забравена няма да бъдеш.
Глава единайсета
На следващата сутрин завъртях нужния номер. Слушалката вдигна Луис.
— Е, ще идваш ли насам, или вече имаш други намерения?
— Аха. До два дни съм там.
— Как е Ейнджъл?
— Трае си. Ти как си?
— Съвсем същият, на същата възраст.
— Толкова ли е кофти положението?
Току преди това бях разговарял с Рейчъл. Още по-самотно ми бе станало, като чух гласа й, пък се върнаха и старите опасения, сега, когато бяхме толкова надалеч един от друг.
— Искам да помоля за една услуга.
— Казвай. Питането е безплатно.
— Познаваш ли някой, който може да остане при Рейчъл за малко? Поне докато се върна, а?
— На нея подобен ход хич няма да й хареса, човече.
— Измисли някой, на когото от такива неща няма да му пука, а?
Отсреща настъпи мълчание. Луис обмисляше възможностите. А когато се обади, почти си представих бавно разстилащата се по лицето му усмивка.
— Знаеш ли, точно с такъв човек разполагам.
Останалата част на утрото мина в телефонни разговори. Сетне се качих на колата и отпраших за Уотърий, за да говоря с някое ченге от окръга Ричланд. Търсех някой, който е бил от първите на местопрестъплението през нощта, когато е била убита Мариан Ларус. Разговорът бе доволно кратък. Човекът просто потвърди написаното в доклада му, но бе съвсем ясно, че той смята Атис Джоунс за виновен, а пък мен за нахалник, опитващ се да изкористи правосъдието. И то на първо място заради това, че настоявам да говоря лично с него.
Сетне се наложи да отскоча и до Колумбия, за да задам някои въпроси на специалния агент Ричард Брюър от ЩСПЗ. Нейни служители бяха разследвали убийството — такъв е законът за цяла Южна Каролина, с изключение на престъпленията, които попадат изключително и само под юрисдикцията на чарлстънската полиция.
— Те там обичат да се правят на независими, много си падат по тези изпълнения — рече ми Брюър. — Ние им викаме „Чарлстънската република“.
Агентът, който пръв бе работил по случая, ми бе горе-долу връстник, рус и снажен. Носеше типичното за службата — пистолет колт, зелени панталони и черна тениска, на гърба й с големи зелени букви бе изписано ЩСПЗ. Брюър бе по-любезен от ричландския полицай, но едва ли ми каза нещо по-ново или интересно. Атис Джоунс бил практически сам, с малцина живи роднини. Работел в бакалницата „Пигли Уигли“, зареждал стоки, живеел в едностайно апартаментче в къща без асансьор в Кингвил, заето след задържането му от украински емигранти.
— Ех, този хлапак — поклати глава агентът. — Близките му една шепа хора, кой да му съчувства, кой да го мисли.