— Смятате, че той е извършителят?
— Вижте, това ще го решава журито, а не аз. Иначе, неофициално казано, просто не виждам друг кандидат на хоризонта.
— Доколкото разбрах, вие сте разговаряли със семейство Ларус, нали? — попитах го, макар и отлично да знаех, че докладите по свидетелските показания са подписани с неговото име.
— Да, с бащата, сина и прислугата в дома им. До един имаха алиби. Ние тук работим съвсем професионално, г-н Паркър. Огледали сме всичко, от всички страни и аспекти. Не сме оставили нищо непроверено. Смятам, че в докладите ни няма да намерите нито един слаб пункт.
Благодарих му, той ми даде визитка в случай, че имам още въпроси.
— Трудна работа сте си намерили, г-н Паркър — рече ми съчувствено на раздяла. — Навсякъде ще ви гледат накриво, ще ви отбягват. Те, тамошните хора, имат една приказка, да прощавате — „популярен като лайно през лятото“.
— Ще свикна — рекох самоуверено. — Човек свиква с какво ли не.
— Не знам — скептично повдигна рамене Брюър. — Малко се съмнявам в тази работа.
От хотела се обадих на познатите ми във фирмата, където бях намерил работа на Мечо. Съобщиха ми, че пристигнал в уговореното време, държал се както трябва и работел достатъчно съвестно. Гласът на човека, с когото говорех, обаче звучеше малко неспокойно, та помолих да повика Мечо, да го чуя лично.
— Как си, Мецане?
— Добре — отвърна той и, изглежда, се позамисли. — Всъщност екстра съм, направо екстра. Харесва ми. Сега тъкмо ще товарим нещо.
— Радвам се да го чуя. Слушай сега, Мецански, ще ти кажа следното: ако прецакаш нещата там, ако създадеш проблеми на хората, при които те изпратих, лично ще те подгоня и ще те завлека право при ченгетата. Разбираме ли се?
— Да бе, да, няма проблем — рече го спокойно, в гласа му не звучеше нито обида, нито огорчение.
Помислих си, че отдавна е свикнал на подобни приказки. То всички цял живот само това са му говорили: внимавай да не прецакаш това, да не сгафиш онова! За него това си беше стандартен въпрос: дали загрява какво искат от него или не. Разбираше ме добре човекът.
— Добре тогава — рекох.
— Няма да прецакам нищо — обади се изведнъж той. — Тези хора са готини.
По-късно прекарах цял час в хотелския фитнес център, сетне плувах в басейна почти до умора, като внимавах да не получа мускулни спазми, че да взема за едното чудо да се удавя. Взех си горещ душ и отново се зачетох в някои от докладите. Повече внимание обръщах на нещата, за които бяхме разговаряли с Елиът предната нощ. Така или иначе все се връщах на онази стара история за Хенри, преснимана от отдавна изчерпана местна историческа книга. Тя беше първият важен пункт, вторият бе безследното изчезване на майката и лелята на Атис Джоунс. От стари вестникарски снимки ме гледаха лицата им — две девойки, направо момичета, вовеки веков останали в младостта, загубени за света. Светът, който отдавна ги бе забравил, за да се сети за тях съвсем неочаквано сега.
С наближаването на вечерта излязох да се поразведря и пих кафе с кифлички в „Пинкни“. Чаках да дойде Елиът и прелиствах нечий зарязан брой на „Поуст енд Куриър“. Привлече ми вниманието информация за някой си Ландрън Мобли. Бил затворнически надзирател, но го уволнили за „непристойно поведение“ спрямо затворничките и трябвало да се яви пред комисия за дисциплинарни извращения. Междувременно, изглежда, се укрил, затова била издадена заповед за арест и принудително отвеждане пред комисията. Всъщност заинтересува ме Мобли само защото за адвокат си бе избрал Елиът Нортън: да го представлява официално на следствието и евентуалния съд във връзка със съмнения за систематично изнасилване на затворнички. След петнайсетина минути Елиът пристигна, споменах му какво съм чел.
— А, Мобли ли? — усмихна се той. — Интересна птица. Ще се появи по някое време, сигурен съм.
— Изглежда по-специален клиент, а? — подхвърлих аз.
Елиът прегледа вестника, сетне го захвърли на масата и се замисли. Искаше да ми каже нещо, ама се колебаеше.
— Познаваме се от по-други години, сигурно затова се обърна към мен. Ама виж сега, всеки човек има право на официална защита, няма значение колко виновен е, нали така?
Изтърси тези думи неспокойно и вдигна ръка да повика келнера за сметката. Резкият му жест показваше, че не му се говори за Мобли с мен.
— Хайде да вървим — рече, след като плати. — Поне този клиент го зная къде е в момента.