Ричландският затвор е на края на „Джон Марк Дайъл роуд“, на около стотина мили северозападно от Чарлстън. По шосето отляво и отдясно има доста адвокатски кантори и офиси на посредници. Самият затвор е комплекс от червенотухлени сгради зад двойно ограждение, на чийто връх е поставена остра като бръснач силно опъната тел. Прозорците са тесни и високи, гледат към паркинга и горите, които се простират от едната страна на парцела. По вътрешното ограждение тече електрически ток.
Нямаше начин да скрием от медиите предстоящото излизане на Атис Джоунс, затова хич и не се изненадахме, че в паркинга висяха неколцина репортери и фотографи, а и телевизионен екип, пиеха кафе, пушеха и си говореха. Пристигнах пръв и ги наблюдавах поне 15 минути, докато се появи колата на Елиът. През това време не се случи нищо особено, освен че пристигна ниска, изящна жена с високи токове и хубава синя рокля, видимо гневна и неспокойна. Оказа се, че идва да прибере съпруга си след известно пребиваване на тъмно, вероятно заради домашни разпри, може би и пиянство. Изведоха го на паркинга, беше с петна от кръв и бира по ризата, мигаше на силната светлина. Жената пристъпи напред и го зашлеви, сетне започна дълга тирада на висок глас и богат на нецензурни думи и изрази речник. Освободеният приличаше на човек, готов незабавно да побегне обратно в затвора и охотно да се скрие в старата си килия, особено пък когато зърна фотоапаратите и си помисли, че са тук заради него самия.
Но в същия момент се появи Елиът и журналистите хукнаха към него, ама той влезе в административната сграда. Малко по-късно го накачулиха като гладни врабчета, когато се появи отново, прегърнал през рамото младеж със светлокафеникава кожа и ниско нахлупена бейзболна шапка. Атис Джоунс вървеше със силно наведена глава, козирката на шапката закриваше лицето му почти до носа. Елиът не удостои репортерите дори и с едно „без коментар“, успя да набута младежа в колата и двамата отпрашиха максимално бързо. Най-амбициозните представители на четвъртата власт затичаха към колите си и потеглиха като добре обучени командоси, ама аз си знаех работата.
Нали затова бях дошъл най-вече. Потеглих незабавно след Елиът и Атис и ги следвах непосредствено, но само до изходната отсечка. Там забих спирачки и завъртях колата напряко на шосето, препречвайки и двете му ленти. Сетне излязох от колата и скръстих ръце. Автомобилът на телевизионния екип успя да спре на броени сантиметри от вратата ми, облеченият в каки гащеризон човек на волана се подаде и започна да ми крещи да му се махам от пътя.
Гледах си ноктите и се хилех. Бяха къси, добре подрязани, чисти. Винаги се мъча да ги поддържам в такъв вид. Чистотата и чистоплътността са основни човешки добродетели.
— Чуваш ли бе, галфон? Махай ми се от пътя, мамка му! — ревеше изживяващият се като щурмовак телевизионен деятел и лицето му ставаше все по-червено.
Зад него опашката от коли ставаше все по-дълга. Репортерите слизаха от автомобилите и вече вървяха към нас да видят какво става. От близкия посреднически офис излезе групичка млади чернокожи в модни джинси с ниски дъна и още по-модни тениски с надписи „Wu Wear“. Застанаха встрани ухилени и загледаха сеира.
Псевдощурмовакът с гащеризона се умори да вика безрезултатно и слезе от колата. Пристъпи към мен и устата му зейна, ама чернокожите младежи го хванаха на мезе. Горкият той, доста попрехвърлил килограмите, шкембелия, а и наближаваше петдесетака, пък въпросната одежда му стоеше като на свиня звънец.
— Ей, баровец, ти от кви части си, бе? — викаше един от черните.
— От елитните, откъде иначе. Кажи къде има война и ние да дойдем да поскиваме? — хилеше се друг.
— Хей, майцеебач скапан, Виетнам свърши! Чуваш ли, бе, шибаняк? Край, време е да му турите пепел…
Дебелакът им метна изпълнен с омраза изпепеляващ поглед, но си претрая и се наведе към мен.
— Кво правиш сега тук, мамка му?
— Запушвам пътя.
— Виждам. Ама защо?
— За да не можете да минете.
— Не ми се прави на тарикат, чуваш ли? Разкарай си бричката веднага, да не я забърша с буса!
През рамото му зърнах група затворнически офицери да се насочват към нас. Вероятно за да проверят да няма някакво произшествие. Май беше време да се изнасям. Тези репортери, докато се доберат до главния път, Елиът и Джоунс отдавна вече ще са се скрили от погледа им. Дори и колата да намерят, Джоунс няма да е в нея, Елиът вече ще е отпрашил с другата.
— Добре — рекох на бабаита. — Печелиш, тръгвам си.