Той май не повярва.
— Ама сериозно ли?
— Напълно — рекох и забелязах движение зад неговия бус. — Между другото — засмях се, силно развеселен от ръката на съдбата, — тези хлапета там ти свалят разни неща от багажника…
Той се извърна с отворена уста, а аз потеглих.
На главното шосе пропуснах репортерите да се изтеглят напред, сетне свих по „Блъф роуд“, минах покрай баптистката църква на „Зиън Мил Крийк“, сетне и покрай тази на методистите и стигнах кръстовището на „Блъф“ и „Пайнвю“, където е „Кемпбелс Кънтри Корнър“. То е бар или нещо подобно. Под ръждясал покрив се гуши постройка с решетки на прозорците, не много по-различна от полска барака, пък като се замисли малко човек, много подобна и на килия в провинциален полицейски арест. Единствената разлика е, че тук сервират напитки и гостът може да си тръгне по своя воля, когато си реши. Висят реклами с надписи, че бирата била „евтина и студена“ и че в петък и събота се организира лов на пуйки. Заведение-мечта за младежи, опитващи забранения плод на алкохола за пръв път. Има още един надпис, писан на ръка — предупреждава посетителите да не внасят бира отвън.
Минах покрай барчето, завих по „Пайнвю“, покрай страничната му стена и една жълта постройка — нещо средно между склад и гараж. Малко по-надолу забелязах къщурка по средата на обрасъл с трева и бурени двор, а отпред спрял бял джип с двойно предаване. „Джи Ем Си“ — в него се бяха прехвърлили Елиът и Атис Джоунс, а колата на Нортън продължила с друг човек на волана. Щом се появих, джипът потегли по „Блъф“, аз го последвах на три-четири коли разстояние. Планът бе да откараме Джоунс направо в Чарлстън и да го заведем на уговореното място — в сигурна къща, скривалище. Затова се изненадах, когато Елиът направи ляв завой и влезе в паркинга на ресторантче с табела „При Бети“ още преди да сме стигнали и междущатското шосе. Излезе, отвори вратата на Джоунс и го поведе пред себе си в заведенийцето. То бе малко и схлупено. Отляво на вратата имаше тезгях, там две чернокожи жени поемаха поръчките, на грила работеха двама мъже. Оставих мустанга недалеч от джипа и влязох след тях, като се правех на три и половина — човек без работа, не бърза за никъде. Масите бяха пластмасови, градински тип, на прозорците имаше и решетки, и щори. Макар и тясно, работеха два телевизора едновременно, а вътре почти не се дишаше от миризмата на пържено и олио. Елиът и Джоунс се настаниха на маса в дъното на помещението.
— Искаш ли да ти обясня какво всъщност правиш? — подметнах ужким ей така, когато стигнах до тях.
Елиът се изчерви, видимо му стана неудобно.
— Ами каза, че е гладен — запелтечи той. — Коремът му се бил спекъл като от постене. Оплака се, че ще припадне, ако не му намеря нещичко за похапване, даже заплаши, че ще скочи от колата в движение.
— Виж, Елиът, само да излезеш навън и ще чуеш ехото от захлопването на онази килия, в която беше твоят клиент. Толкова сме близо до озоваването му отново там! Разбираш ли какво ти казвам?
В същия миг заговори Атис Джоунс. За пръв път чувах гласа му — беше остър, дори писклив, сякаш отскоро бе престанал да мутира, а не преди едно пет-шест години, както отиваше на възрастта му.
— Я си го начукай, човече — сопна се той. — Немам ли право да гризкам, а?
Слабо, тясно лице, с толкова светла кожа, че спокойно може да мине за латиноамерикански тип, очите му шарят — неспокойни изпод нахлупената козирка на шапката. Беше навел глава над масата и бялото на очите му току святкаше. Но въпреки предизвикателния тон явно бе, че духът му е пречупен. Атис Джоунс бе толкова корав, колкото и плодът на ананаса. Фукльо и половина, само посегни да го удариш и ще се посере. Не че бе слаб физически, не, просто бе рухнал духом. Достоен за съжаление, но това пък не оправдава обноските му, нали?
— Прав беше — рекох на Елиът. — Шармантно момче, няма що. Не можа ли да намериш някой поне малко по-възпитан да спасяваш?
— Опитах, ама онеправданите дребни сирачета на пазара са кът… — опита да се пошегува Елиът.
— Да ти го начу…
Джоунс започваше поредната предсказуема тирада. Вдигнах ръка, размахах му пръст пред лицето.
— Млъквай веднага! Още веднъж ме напсувай и ще вечеряш с ей тази солница тук! — Взех я от масата и му я заврях пред носа.
Той се стресна и почти отскочи назад.
— В пандиза нищо не съм манджил. Шубе ме беше.
Нещо ме бодна току под лъжичката. Ега ти какъв съм герой. Досрамя ме, чак гузно ми стана. Този младеж тук е подплашен като заек, току-що е била убита приятелката му, споменът за нейната кръв по ръцете му е съвсем, ама съвсем пресен, а аз се правя на моралист. Съдбата му е в ръцете на двама бели мъже — Елиът и моя милост — и най-вече на жури, което току-виж му закачило примката. Като се имат предвид всички реални обстоятелства, пак добре, че се държи и говори, вместо да се тръшка по пода и да реве сърцераздирателно.