Сега обаче, най-изненадващо, Ийст Сайд отново се променя. Районите южно от „Калхун“ и „Джудит“, където винаги са живели черни, днес отново „побеляват“, а и все по-богати хора се заселват там. Затова и обстановката е чувствително подобрена — нови строежи, реформи и придобивки по южната граница на Ийст Сайд. Преди шест години средната цена на къща в района е била от порядъка на 18 000 долара, сега на „Мери“ ще трябва да платите поне 25 000. Дори и жилищата на „Кълъмбъс“ и „Амърст“ днес носят два-три пъти по-високи цени от преди само едно десетилетие, макар че са в съседство с парковете, където се сбират дилъри и наркомани, а недалеч от тях са само стари сгради и бордеи. И въпреки всичко казано дотук, Ийст Сайд си е все още чернокожо царство, голямото мнозинство от къщите са си все същите боядисани в избелели пастелни цветове съборетини — реликви от времето преди климатиците. Голямата бакалница на име „Пигли Уигли“ на „Кълъмбия“ и „Мийтинг“, боядисаната в жълто заложна къща на име „Мъни Мен“ отсреща й, магазинът за алкохолни напитки с най-голямото възможно намаление, всички те говорят за качество и стандарт на живот далеч по-ниски от онези на завръщащите се в старите улици заможни бели.
От ъглите неприязнено ни гледаха младежки лица, не по-приятелски бяха и тези на старците по верандите. Че кой тукашен би харесал подобна гледка: две коли, в първата бял и черен, отзад ги следва друг бял? Така или иначе ни възприемаха по един и същи начин: носители на лоши новини. На ъгъла на „Америкън“ и „Райд“ зърнах симпатична малка къща, а на едната й стена бяха изписани следните редове:
„Афроамериканецът е наследник на митовете, че по-добре е да си беден, отколкото богат; пролетарий, отколкото буржоа; пройдоха, отколкото трудолюбив; екстравагантен, отколкото спестовник; атлет, отколкото слабоват висшист.“
Не се досещах за възможен автор на цитата, нито пък Елиът можа да ми отговори, когато по-късно го запитах. Атис най-равнодушно изгледа надписа; убеден бях, че подобни мисли стопроцентово се въртят навсякъде в ежедневието му. По дворовете цъфтяха хортензии, пред вратника на спретната двуетажна къща на „Дрейк“ растеше бамбук — това бе почти на средата между разрушения коптор на ъгъла на „Дрейк“ и „Амърст“ и първоначалното училище на ъгъла на „Кълъмбъс“. Къщата, за която говоря, бе бяла с жълти аплици и широко разтворени за проветряване дървени капаци на прозорците, а под високата веранда имаше и френски прозорец. Отворената порта бе вдясно на оградата — под красива, оформена като панел дърворезба, каквато сетне забелязах в магазините за стоки масова потреба, а към верандата се виеше каменна стълба.
Елиът изчака улицата да опустее и вкара джипа дълбоко в двора. След малко чух затръшване на врата и стъпки: двамата с Атис сигурно влязоха в къщата през задна врата. Наоколо хора нямаше, виждах само две хлапета да си подмятат топка пред училището. Играха, докато заваля, сетне хукнаха нанякъде и се скриха. Изчаках цели десет минути, за да се уверя, че не сме били проследени, а дъждът силно тропаше по автомобилните ламарини. Накрая заключих колата и също влязох в къщата.
Атис — насилвах се да го наричам така и в мислите си, за да установим някаква връзка все пак — седеше на крайчеца на евтин кухненски стол, видимо притеснен. До него бе Елиът, а пред мивката възрастна чернокожа жена със сребриста коса наливаше лимонада в пет чаши. Помагаше й съпругът, мъж, доста по-висок от нея. Свършиха тази задача, а той разнесе чашите и ни ги поднесе. Беше приведен, раменете му леко увиснали напред, но силата в плешките и бицепсите си личеше дори и под бялата риза. На възраст бе някъде около шейсетте, но като го гледах, си казвах, че спокойно би победил Атис във всякакъв вид физическа дейност. Вероятно и самия мен.
— Дъжд вали, мечка се жени — рече той и добави още няколко неразбираеми думи, а аз, напълно озадачен, отърсих водата от дрехите си.
Елиът видя удивеното ми изражение и махна с ръка към прозореца — човекът използваше популярния израз за рядкото явление, когато вали, а слънцето грее. Нали така се казва — че мечка се женела. Погледнах навън — последните слънчеви лъчи пробиваха плътната дъждовна завеса.
— Време вали, грее дъжд — обърка се съвсем домакинът.
Елиът отново обясни, че тези хора говорят „гула“ — езика на населението от крайбрежните острови. Повечето са потомци на някогашните роби, на тях след Гражданската война им дали парцели земя по островите и от изоставените оризища.