— Джини и Албърт живееха на остров Йонгс, но Джини се разболя и синът им Самюъл — същият, който сега е с моята кола — настоя да си ги прибере в Чарлстън и тя да се лекува. Тук са вече десетина години. И аз често не им разбирам всичко, но пък са чудесни приятели. В дадения случай отлично знаят с какво се ангажират. Той току-що те покани да се чувстваш като у дома си и да седнеш.
Приех лимонадата, благодарих, сетне хванах Атис за рамото и го отведох в съседната всекидневна. Елиът понечи да дойде с нас, но го помолих за минутка-две насаме с клиента му. Това не му хареса особено, но все пак остана в кухнята при домакините.
Атис седна на самия ръб на канапето, все така силно притеснен, сякаш готов да скочи и да хукне към вратата. При това отказваше да ме погледне в очите. Настаних се точно срещу него, на здраво натъпкано със слама кресло.
— Знаеш ли защо съм тук? — бе първият ми въпрос.
Сви рамене, все така загледан в пода.
— Плащат ти, бачкаш.
Засмях се.
— И такъв момент има. Но най-вече съм тук заради Елиът, който не вярва, че ти си убиецът на Мариан Ларус. Обаче страшно много други хора вярват, затова моя работа ще е да намеря доказателства, че те бъркат. А това мога да го постигна само с твоя помощ.
Облиза устни, по челото му вече леко избиваше пот.
— Те ще ме пречукат…
— Кои са те?
— Ларусови. Нема значение дали лично или некои други. Пак ще ме довършат и край…
— Не и ако докажем, че не са прави.
— Аха… и как ще стане тая работа?
Това и аз не го бях още измислил, но все пак настоящият разговор с Атис бе първа стъпка в правилната посока.
— Как се запознахте с Мариан Ларус? — запитах.
Той се отпусна по-удобно в канапето, намести се, видимо примирен, че ще трябва да говори с мен за всичко.
— Беше студентка в Колумбия.
— Теб обаче не те виждам в ролята на студент.
— Мамка му, къде ти? Естествено, че не. Аз на онез келеши им шитках трева. Нали се пишат тарикати, искат сичко да опитат. Ами да опитват…
— Тя знаеше ли ти кой си, с какво се занимаваш?
— Тц, откъде да знае?
— Но ти пък я познаваше, нали?
— Ами как?
— Разказвали са ти историите за миналото на семейството, за проблемите между вас и Ларусови, нали?
— Тия работи са говненски истории от некога си, минало бешело.
— Ама ги знаеш?
— Е, да, как да не ги зная.
— Тя ли ти се сложи или ти й налетя?
Той леко се изчерви, сетне по лицето му се изписа смутена усмивка.
— Скивай, човече, тя пафка, аз пафкам, то кат си друсан, тия неща стават…
— Е, кажи кога точно започнаха?
— През януари, може би февруари.
— И бяхте заедно през цялото време, така ли?
— Аз бех при нея за малко. Сетне тя през юни се разкара. Не бех я виждал от края на май, може би седмица-две, преди да… — Тук гласът му почти се пречупи.
— Техните знаеха ли, че се виждате?
— Може и да са знаели. Не че тя им е изтропала, ама тия работи се разчуват…
— Защо ти харесваше с нея?
Той ме изгледа и премълча.
— Защото беше красива ли? Или защото беше бяла? Или пък от семейството Ларус, а?
Той само сви рамене.
— Може би и трите?
— Вероятно.
— Ти харесваше ли я?
По едната му буза ситно заигра мускулче.
— Харесвах я, да.
Това го пуснах да мине. Засега.
— Кажи ми какво се случи през онази нощ, когато тя почина?
Лицето му някак си се обезформи, изчезна и последната капка самоувереност, сякаш се стопи и разми; като че падна някаква досегашна маска и отдолу се показа истинският Атис. И в този миг почувствах със сигурност, че не той е убиецът: болката в него бе силна, истинска. Разбрах също, че онова, което вероятно е започнало в евтин опит да си върне на един полуосъзнат и неразбран неприятел, постепенно се е превърнало, поне от негова страна, в по-трайно чувство, в обич, а може би и нещо повече.
— Ние се будалкахме… абе, бехме в колата край онзи бар „Блатният плъх“ край Конгарий… тамошните хич не им дреме кой кво прави, щом имаш манги и не си ченге…
— Правили сте секс?
— Е, добре де, секс, шибахме се, кво толкова?
— Ама с предпазни средства, нали?