— Тя си вземаше хапчетата, хм, редовно, пък ме беше накарала да си правя кръвни изследвания, нали загреваш — за… а и винаги настояваше да слагам кондоми.
— Това не ти е харесвало, нали?
— Ама ти кво бе, човече? Тъп ли си или що? Ти шибал ли си с презерватив? Че то не е същото. То е като че ли… — запъна се в търсене на подходяща дума.
— Все едно в банята да стоиш с обувки, а?
За пръв път ми се усмихна и може би поне част от леда се разтопи.
— Да, такова нещо, само дето в банята не ти става толкова гот…
— Добре, продължавай.
— И тогава се скарахме.
— За какво?
— Ами за това, че на нея й е кофти с мен, срамува ли се от мен, що ли, не иска да ни скиват заедно. Че ти знаеш ли: ние все в колите се чукахме или в оная моя шибана квартира, ако тя се напорка достатъчно да не й пука. През останалото време все едно, че изобщо не ме скива, все едно, че не съществувам.
— А тази ваша караница премина ли в нещо по-силово?
— О, не, с пръст не съм я докоснал. Аз нея никога не съм я удрял. Ама тя взе да пищи и да врещи и докат се усетя, духна го през вратата и се чупи. Аз си рекох — нека се разкара малко на чист въздух, да й отрезнее главата и пък кво толкова е станало? Сетне закъсня и тръгнах да я търся, да я викам по име…
— И тогава я намери, така ли?
Той преглътна и се хвана за главата с двете ръце, а устните му побеляха и изтъняха. Направо бе на път да се разплаче.
— Какво точно видя там?
— Лицето й, човече, главата… все едно немаше лице, некой й го беше размазал. Носът… само кръв… опитах се да я вдигна, да й махна косата от лицето, то… да го избърша ли… ама тя беше мъртва, човече, мъртва! Нищо вече не можех да сторя за нея, мамка му! Мъртва беше.
Сега наистина се разплака, дясното му коляно заигра нагоре, целият му крак заподскача конвулсивно като бутало някакво. Потиснатият в него гняв и цялата му насъбрана в гърдите мъка избиваха на свобода.
— Още малко имам само да питам — опитах се да го успокоя.
Той кимна с глава и с рязко движение на ръката избърса сълзите, сетне ме изгледа полузасрамено.
— Не видя ли нещо по-особено, човек или следи от някого? Който би могъл да я убие?
— Не, човече, никой не видех…
Сега усетих, че за пръв път ме излъга. Гледах го в очите, зърнах как трепнаха, как погледна встрани, преди да ми отговори.
— Сигурен ли си?
— Да бе, да — сигурен съм.
— Не ти вярвам, Атис.
Тъкмо се канеше да ми отвърне, когато протегнах ръка и му размахах пръст пред лицето.
— Кажи какво точно видя!
Отвори уста, затвори я беззвучно, това се повтори и потрети, сетне изтърси:
— Стори ми се, че виждам нещо, ама не бех сигурен.
— Разкажи ми.
Кимна, ама изглежда, жестът бе повече отправен към него си, отколкото към мен.
— Стори ми се, че скивам жена. Значи целата в бяло и се движи между дърветата — отдалечава се. Напрегнах очи, ама вече немаше нищо. Може да е било сенки — отразена в реката светлина…
— Това каза ли го на полицията?
Аз лично не си спомнях подобен факт — за някаква си жена — отразен в докладите.
— Рекоха, че ги будалкам…
Обаче той лъжеше сега и мен, вече за втори път. Просто не искаше да ми каже онова, което знае. Разбирах, че няма да мога да изтръгна нищо повече от него, поне не точно в този момент. Облегнах се на стола, дадох му полицейските доклади — нека ги види. Известно време ги обсъждахме заедно, но Атис не успя да оспори нищо в тях, с изключение, разбира се, на заключението, че убиец е той самият.
Прибрах документите в папките, а той се изправи.
— Свършихме ли?
— Засега, да.
Тръгна към вратата, спря се на две стъпки от нея и рече тихо:
— Отведоха ме да скивам къде оправят смъртниците…
Имаше предвид мястото за екзекуции. То се намира в Броудривърския затвор край Колумбия, наред с центъра за прием и обследване на затворниците. В неуравновесен опит да комбинира психологическо мъчение с демокрация някой си беше успял да прокара закон осъдените на смърт за извършени преди 1995 г. престъпления да имат право да избират между електрическия стол и смъртоносна инжекция. Невлизащите в тази категория задължително получаваха инжекция, което щеше да важи и за Атис Джоунс в случай, че го осъдят за убийството на Мариан.
— Казаха ми, че ще ме съблекат и ще ме вържат, сетне ще ми бият инжекции с отрова — значи, ще пукясвам бавно, ама нема да мога да мърдам или да викам.