На това нищо не можех да отвърна. И какво да му кажа наистина?
— Не съм я убил аз — обади се отново.
— Зная, че не си ти.
— Ама пак ще ме затрият и това си е!
Хладни тръпки ме побиха от този вид примирение.
— Ако ни помагаш, може би ще успеем да го предотвратим.
Той обаче само поклати глава в знак на видимо недоверие и влезе в кухнята с наведена глава.
Секунди по-късно Елиът дойде при мен и нервно зашепна:
— Е, какво мислиш?
— Крие нещо, не иска да го каже — отвърнах. — Но смятам, че с малко усилия и време ще го научим.
— Ама ние никакво време нямаме — отсече той.
Нямаше какво повече да говорим, трябваше да се върнем в кухнята и той тръгна пред мен. Виждах нервно напрегнатия му гръб, натегнатите мускули под ризата. Влезе и заговори на Албърт.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Продукт достатъчно има — отвърна домакинът.
— Нямам предвид само храната. Питам нуждаеш ли се от пари? Или оръжие?
Съпругата рязко остави чашата с лимонадата на масата и ни изгледа с тежки очи, сетне рязко отсече нещо. Нямаше нужда да ми го обясняват, но Елиът се опита:
— Смятат, че присъствието на оръжие в къщата би им навлякло лош късмет.
— Сигурно са прави. А какво ще правят в случай на непредвидени посещения?
— Синът — Самюъл — също живее тук. Той от такива предразсъдъци не страда. Дадох им номерата на нашите телефони. Не дай боже нещо лошо да се случи, ще търсят някой от нас. Само че винаги трябва да си носиш телефона с теб.
Отново поблагодарих за почерпката, сетне последвах Елиът към вратата.
— Хей, ама вие тук сам ли ще ме оставите? — почти изплака Атис. — С тия двамата?
— Тоз момче лош маниер да имаш — ясно изговори домакинята и го посочи с пръст. — Млад и глупав, същи лош. Треба повеч слуша, по-малък говори.
— Я ме остави на мира — заяде се Атис, ама в очите му се появи боязън.
— Бъди добър, Атис — рече Елиът. — Ще гледаш телевизия, ще подремнеш — да понасъбереш сили. Утре г-н Паркър ще мине да те нагледа.
Атис отправи последен, отчаян взор към мен.
— Хей, човече, тия двамата до утре сигурно жив ще са ме изгризкали.
Така го и оставихме. Преди да затворя вратата, успях да зърна, че старата отново го бе започнала, с гневно насочен в него пръст. Отвън почти се сблъскахме със сина Самюъл — висок, красив мъж, на моя възраст, може би малко по-млад и с големи кафяви очи. Елиът ни запозна, здрависахме се. Осезателно почувствах здравата му, суха длан.
— Някакви неприятности? — попита Елиът.
— Не, никакви. Оставих колата пред вашия офис. Ключовете са върху задната дясна гума.
Благодарихме, той си влезе.
— Убеден ли си, че тук нещата са наред? — попитах приятеля си, преди да се качим по колите.
— Ама ти какво си мислиш? Та те са люде съвсем редовни, интелигентни, знаят за какво става дума. Синът е тук, съседите са си все свои хора, поддържат се едни други. Това е чернокожа махала. Само да дойде да души някой тук и повечето млади ще излязат на улицата, сетне ела гледай какво ще стане. Той тук си е в пълна безопасност. Но все пак ще бъде кофти някой да научи къде сме го скрили…
Замълчах. На връщане същите враждебни лица ни изпратиха с поглед. Тогава си казах, че Елиът е прав поне отчасти. Да се намърдаш тук неканен си е направо силно рискова постъпка.
И все пак не бях сигурен, че Атис Джоунс е в „пълна безопасност“, както твърдеше Елиът.
Глава дванайсета
На улицата разменихме няколко приказки с Елиът, сетне се разделихме, но преди това той извади вестник от колата си и ми го подаде.
— Нали редовно четеш пресата, това видял ли си го?
Беше малка информация, загубена сред множество други в светската хроника, под заглавие „Благотворителност в миг на голяма лична трагедия“. Авторът анонсираше предстоящ обед с цел благотворителност, организиран от Ларусови на терена на стара плантация, в едната от общо две къщи на западния бряг на езерото Марион към края на седмицата. В списъка на евентуалните гости фигурираха поне половината от всички известни личности в щата.
Макар и още в траур по повод трагичната кончина на обичната си дъщеря Мариан, г-н Ърл Ларус, застанал до сина си Ърл младши, заяви: „Имаме дълг към бедните люде, към онези, които не са били така честити в живота си както нас, и дори загубата на Мариан не може да ни освободи от него“, пишеше авторът, цитирайки бащата.