Събраните от обеда средства щели да отидат за научни изследвания в борбата срещу рака, а мероприятието бе първият публичен ангажимент на семейството, откакто на 19 юли бе убита дъщерята.
Прочетох до края, върнах вестника на Елиът.
— Да — рекох, — можеш да се обзаложиш, че там ще бъдат всички съдии и прокурори, вероятно и лично губернаторът. Могат да си проведат и процеса още тогава и там — на моравата. Вместо да си губят времето, ще си отбият номера.
Елиът наведе глава, но не коментира. Каза, че имал още работа в кантората, и се разбрахме да се видим на следващия ден, за да обсъдим как вървят нещата и какви са ни възможностите. Карах след него до Чарлстън, сетне завих и се прибрах в хотела. Взех си душ, сетне позвъних на Рейчъл. Тъкмо се канеше да прескочи до Южен Портланд, в голямата книжарница щяло да има литературно четене и промоции на книги. Беше ми го споменала преди два дни, ама нали забравям такива неща.
— Нещо любопитно ми се случи днес — добави тя още с особен глас. — Отварям вратата и представи си само — какво виждам? На прага стои един великан, ама грамаден човек, ти казвам, исполин същи, чернокож. Голямо мъжище, нямам думи…
— Рейчъл… — започнах аз и си знаех, че ще има да ми чете дълго конско.
— Нали ми обеща, че всичко щяло да бъде дискретно! А на тениската му отпред с големи букви написано „Смърт на Клана!“. Кажи ми сега как ти се струва само?!
— Аз…
— И знаеш ли какво рече?
Премълчах, изчаках със свито сърце.
— Подава ми бележка от Луис и разправя, че имал нетърпимост към млечната захар! Боже мой, от всички неща, точно от млечната захар! И това беше. Бележка, за бога! Нетърпимост към млечната захар! И щял да дойде с мен на четенето. И какво да правя, успях само да го накарам да си смени фланелката. А на новата знаеш ли какво пишеше? „Черната смърт“ — това пишеше, боже мой! Какво да разправям на хората сега, а? Ще им кажа, че това е името на някоя нова рап банда, нали? Нали така, Чарли, кажи ми?
Знаех си аз какво точно значи надписът, ама какво да й кажа? Само как се бе разлютила! Напънах си мозъка и измислих следното:
— Миличка, вземи му купи соево мляко…
Тя ми тръшна телефона, без да каже дори едно дочуване.
Навън заваля дъжд, ама времето си беше потискащо топло, че и задушно. Излязох да се поразходя и да похапна, ама за нула време дрехите ми се наквасиха. Минах покрай конфедеративния музей, който се оказа в ремонт — отвън по стените бяха монтирани скелета, и се насочих към жилищния квартал между залива и „Мийтинг“. Разглеждах големите стари домове и им се радвах — красиви сгради, лампите край вратите им меко светят, излъчват топла, гостоприемна атмосфера. Беше късно, минаваше десет часа и туристите се тълпяха из баровете, дето продават предварително направени коктейли в чаши сувенири. По „Броуд“ шареха младоци, отвсякъде дрънчеше рап и ню метъл, ритъмът могъщ, всепобеден, за малко да ми съсипе тъпанчетата. На едно място предаваха интервю с Фред Дърст, вицепрезидент на музикална компания, мултимилионер и горд баща на току-що родени близнаци. Той се фукаше за бизнеса си и разправяше, че родителите не разбирали новото поколение. Погледнах го как се кипри на екрана и ми се стори, че на света няма по-тъжна гледка от богат трийсетгодишен мъж с къси панталонки, който хули майка си и баща си.
Вървях и се оглеждах за подходящо заведение, където да хапна, когато изведнъж през витрината на „Магнолия“ зърнах познато лице. Беше Елиът, седнал срещу жена с катраненочерна коса и свити устни. Той се хранеше, но тъжният вид на лицето му издаваше, че вечерята съвсем не му доставя удоволствие. Вероятно защото жената го гледаше накриво и му се караше за нещо. Бе опряла длани на таблата и очите й просто святкаха. Изведнъж Елиът заряза яденето и умолително вдигна ръце нагоре, целият му жест говореше само едно: „За бога, моля ти се, прояви малко разум!“. Типична ситуация за мъж под яростна женска атака.
Да, ама такива жестове никога не вършат работа, главно защото подобна приказка просто само налива масло в огъня, вместо да успокои дамския гняв. Няма по-сигурен начин още повече да разлютиш една жена, от това да й кажеш или да намекнеш, че е неразумна. Съвсем типично за случая, тя рязко се изправи и с решителни крачки се запъти към вратата. Елиът обаче не я последва, остана си на стола, загледан след нея, сетне примирено сви рамене и отново започна да се храни. Облечената изцяло в черно дама излезе, качи се на паркиран през две къщи от ресторанта експлорър и замина нанякъде в нощта. Не бе разплакана, ама гневът й бе така лют, че сякаш озари автомобилния интериор в алено. По стар навик, ама и съвсем спонтанно, запаметих номера на колата. За миг помислих дали да вляза при Елиът или не; реших, че по-добре да не го донатоварвам с факта, че съм зърнал спора; пък и имах нужда да остана малко сам.