Стигнах до „Куин“ и си избрах „Пугънс Порч“, кейджунски ресторант — славеше се, че бил любим на Пол Нюман и Джоан Удуърд, пък и на други знаменитости. Влязох, ама не ме огря да зърна някое от величията. Обстановката не бе чак толкова изискана: стъклени прибори по масите, цветни тапети по стените, наложи се постоянно да викам келнера да ми долива ледена вода — голяма беше задухата — затова пък патицата по луизиански изглеждаше вкусно приготвена. Но въпреки че бях доста гладен, почти не хапнах от нея. Нещо във вкуса й не ми допадна — май я бяха обработвали с оцет. В съзнанието ми припламна спомен — Фокнър ми плюе в устата, усещам особен вкус. Скапа ми се настроението, бутнах чинията встрани, така и повече не ядох от нея.
— Има ли някакъв проблем с храната ви, сър?
Беше келнерът. Погледнах го, но образът му бе като размазана снимка, в която различни лица са наслагвани едно върху друго с цел специален ефект.
— Не — отвърнах. — Проблем няма, просто загубих си апетита.
Не ми се говореше, не ми се обясняваше, исках да се разкара. Пък и лицето му едно такова, разкашкано, като продукт на бавно гниене.
Излязох навън, а там попаднах на хлебарките — цели тълпи по паважите; онези, които не са били достатъчно бързи да избягат от пешеходците, лежаха смачкани наоколо, армии гладни мравки вече работеха по тях. По едно време усетих, че вървя безцелно по пусти улици, загледан в горящите лампи по хорските прозорци, в играещите зад пердетата сенки. Ужасно ми липсваше Рейчъл, само как ми се искаше сега да е тук. Как ли се оправя с онзи черния приятел на Луис — убиеца на клановци, иженарицаемата Черна смърт? Типично за Луис изпълнение — кажи му да ти изпрати най-незабележимия и хоп! — пристига най-набиващият се на очи. Ама се размислих, отлично знаех защо е постъпил така — човекът е печен, от сигурен, по-сигурен. И нямаше какво повече да се тревожа за Рейчъл. Тя просто си е в сигурни ръце. Аз обаче какво ли повече можех да направя за Елиът тук? Вярно, трябваше да проверя кой е онзи проповедник в затвора, същият, който бе дал на Атис Джоунс кръста със скритото в него острие.
Опитвах се да мисля за това, за онова, за предстоящите ми задачи, а мозъкът ми се рееше, сякаш бях пил алкохол. Чувствах се като в течение, което ме носи незнайно къде, потъвам, не мога да изляза на повърхността, не успявам и да се гмурна надолу, че да видя къде е дъното. На всичкото отгоре не споделях убеждението на Елиът, че онези двамата, говорещи езика „гула“, и техният син са в състояние да увардят Джоунс при положение, че обстановката се усложни. Тогава ми и хрумна да се обадя в тяхната къща. Намерих обществен автомат и позвъних, обади се възрастният Албърт. Той рече, че всичко било наред.
— Няма нужда безпокойство — добави той. — Беден той същество, сега почиваш.
Благодарих и тъкмо щях да затворя, когато той отново заговори.
— Момче каже бива тоз миче не, миче обича.
Нищо не разбрах, накарах го да повтори, накрая схванах думите му донякъде.
— Каза ви, че не е убил момичето, така ли? Говорили сте за това, нали?
— Ъхъ, хъ. Ни пита той говаря, не, не.
— Нещо друго каза ли ви?
— То плаше. Плаше смърт.
— Уплашен до смърт ли? От какво?
— Полици. Жена.
— Полицията ли? А за каква жена става дума?
— Стар хора вярва дух ходиш ощ… ем по Конгарий. Онзи жена цял време… брррр… диш…
Пак не разбрах, пак го помолих да повтори думите си по-бавно. Направи го, в основни линии схванах смисъла. Говореше за призраци и духове.
— Казвате ми, че в Конгарий броди духът на една жена ли?
— Ъхъ, хъ.
— И Атис видял тази жена, така ли?
— Мож да види, очно, ой мисли да.
— Знаете ли коя е тя?
— Знай не, сър, точен не, но е тя почив… а в Божий земя.
Аха — Божията земя — това ще да е гробище някакво, реших аз.
Помолих го, като се събуди, да го поразпита повечко, защото бях сигурен, че Атис не казва всичко, което знае. Старецът обеща да опита, само добави, че не бил „сдовател“, под което вероятно разбираше следовател.
Затворих, огледах се — намирах се някъде във Френския квартал, по средата между залива и „Мийтинг“. Някъде в далечината чувах шумовете на трафика, а и гласовете на пийнали хора. Обаче непосредствено около мен улицата бе съвсем пуста.