Вървях, задминах „Юнити Али“ и изведнъж чух детски глас — пееше песен. Хубав глас, верен и сладък. Тананикаше една стара песен на Роба Стенли на име „Лукавата Мери“; видимо не знаеше оригиналните думи или поне не и целия текст и затова си пееше само една част — вероятно любимата, а тя бе краят на припева и звучеше като детска приспивна:
Момичето внезапно изникна от мрака в дясната от мен пряка и застана на място, осветено от прозорците на съседните къщи.
— Хей, господине, да имате огънче?
Спрях и я огледах. Да беше на 13–14 години, не повече. Носеше къса, тясна поличка, черна на цвят, чорапи нямаше. Голите й крака бяха болезнено бели, може би поради недостатъчната светлина така ми се струваше, коремът й бе гол заради късата блузка. И лицето й ми се стори съвсем бледо, с черен грим около очите и отровночервено червило, от него устните й изглеждаха като прясно отворена рана. Бе на високи токове и пак я гледах отвисоко — едва ли бе над метър и петдесет. Облегна се на близкия тухлен зид, косите й — кестеняви, невчесани — увиснаха около лицето така, че вече почти не го виждах. Тъма и сенки в едно се движеха около нея, като да бе застанала под огряно от луната дърво с разклащани от кротък ветрец клони. Изглеждаше ми странно позната, както например в чертите на жена бихте намерили доста общо с някоя от детските й снимки. Имах именно подобно усещане — все едно че първо съм виждал жената, а сега ми се явява детето, което тя някога е била.
— Не пуша — отвърнах. — Съжалявам.
Изгледах я още веднъж и понечих да си тръгна.
— Къде отивате? — обади се тя отново. — Не искате ли да се позабавлявате? Имам квартира тук наблизо, можем да се отбием там, а?
Сега пристъпи към мен и видях, че е далеч по-малка — първото ми впечатление е било неправилно. Едва ли бе на повече от девет години, но в гласа й имаше нещо странно. Звучеше като на доста по-възрастен човек. Доста по-стар бих казал.
Отвори уста и си облиза устните. В основата си зъбите й зеленееха — точно при венците.
— На колко години си? — попитах я аз.
— На колко искаш да бъда? — мина тя на „ти“ и похотливо разлюля бедра, а гласът й стана някак си по-грапав. — Ей там — посочи с ръка към пряката, — ей там имам стая. Хайде да отидем…
Сетне хвана поличката с ръце и бавно започна да я повдига:
— Виж какво ще ти покажа…
Протегнах ръка и тя се усмихна в очакване, но аз я хванах за китката и усмивката й замръзна.
— Май трябва да те заведа в полицията — рекох. — Там все ще има хора, които да ти помогнат.
В същия миг усетих, че нещо с ръката й не бе наред — не бе твърда като обикновена човешка плът, а някак си мека, полутечна, като разлагаща се тъкан. Ръката й бе топла, всъщност дори гореща и това незабавно ме върна при проповедника в затвора, който сякаш изгаряше отвътре.
Внезапно момичето изсъска, сетне с удивителна и нетипична сила, че и ловкост, изтръгна ръка от пръстите ми.
— Няма да ме пипаш! — изсъска отново. — Да не съм дъщеря ти!
Няколко секунди останах на място, направо вцепенен, безмълвен. А тя побягна по пряката, аз я последвах. Мислех, че лесно ще я настигна, но изведнъж увеличи разстоянието с около десет метра, сетне станаха двайсет, като кинолента, в която някой равномерно бе изрязвал кадрите. Пробяга край ресторанта „Макгрейди“, видях само сянката й, но там се спря и изчака.
Автомобилът се появи внезапно, безшумно. Черен кадилак, модел „Купей де Вил“ с надраскани врати и вдлъбнатини по калниците. Предната му броня нагъната, опушеното предно стъкло — напукано като фина паяжина откъм шофьорската страна. Спря току до нея, а задната врата се отвори и от нея се изсипа нещо като тъмна светлина, потече на пръски, мазно като машинно масло.
— Недей! — изкрещях с все сила. — Махни се от колата!
Тя извърна глава и се загледа във вътрешността, сетне се обърна към мен и се усмихна, а чертите й се разляха и започваха да чезнат, зърнах зъбите й, жълтеникави, в основата зелени…
— Хайде де, ела, ще те заведа на едно място… — рече тя.
Сетне се качи в колата и тя потегли, стоповете примигаха, потънаха в мрака.