Но преди вратата да се бе затворила докрай, отвътре изпадна нещо: групичка форми, мънички, мръсни на цвят сенки. Пристъпих напред, доближих се и ги различих: сган паяци — скверни, отблъскващи — те налетяха на шарещите покрай канавката хлебарки и ги нападнаха като разгневени оси. Видях какво се случи на една от най-едрите: откъснаха й главата, влязоха посред черупките и започнаха да я разкъсват. Коленичих и съвсем ясно видях знака на гърбовете им — наподобяваше формата на цигулка.
Отшелници. Паяци отшелници.
Тръпки ме побиха. Целият се разтреперих, сякаш гигантска ръка проникна в стомаха ми и стисна вътрешностите като с клещи. Залитнах и се опрях на съседната стена. Повдигаше ми се, усетих вкуса на малкото погълната по-рано храна в устата си заедно с жлъчен сок. С мъка се овладях и потиснах спазмите и желанието да повърна. Задишах бавно и дълбоко, поемах големи порции въздух; навел глава, напрегнах цялата си воля и разум да се овладея. След малко, когато се почувствах по-добре, излязох на „Ийст Бей“ и спрях такси. То ме откара в хотела.
В стаята изпих малко вода с надежда да се поохладя, но ме тресеше, струваше ми се, че имам температура, лошо ми стана отново. Опитах се да гледам телевизия, да се поразсея, но от силните цветове ме заболяха пък очите.
Изключих телевизора точно преди да започнат късните вечерни новини, в които съобщили за убийството на трима мъже в някакъв бар недалеч от Каина, Джорджия.
В същото време лежах на леглото и се опитвах да заспя, но бе прекалено горещо, макар че климатикът непрестанно издухваше кълба хладен въздух. Унасях се, заспивах за секунди и отново се събуждах, не бях сигурен дали сънувам или всичко това е наяве. По едно време на вратата ми се почука, а през шпионката зърнах фигурката на момиченце в черно. Чакаше ме отвън, по устните му размазано червило.
Хей, господине, има едно място, хайде да отидем там…
А когато се опитах да отворя вратата, усетих, че държа хромената дръжка на кадилак, модел „Купей де Вил“. Замириса на загнило, разложено месо, сетне чух звука на ключалката. Отвътре отваряха…
Сетне беше само мрак и тишина.
Глава тринайсета
До мотела стигнаха поотделно: високият чернокож пристигна в тригодишна лумина, по-ниският бял дойде по-късно с такси. Взеха си отделни стаи — обичайните двойни — на различни етажи. Белият на втория, чернокожият — на първия. Никой не ги видя да говорят помежду си. Нито пък го направиха тайно. Поне не и до следващата сутрин, когато напуснаха мотела.
Веднъж влязъл в стаята, белият се съблече и внимателно огледа дрехите — търсеше евентуални следи от кръв, но не намери. Когато се увери, че са напълно чисти, той ги захвърли на леглото и застана пред огледалото в малката баня гол. Сетне бавно се завъртя, като примигваше от болка и внимателно оглеждаше белезите на гърба и бедрата. Изследва ги внимателно и продължително, като съвсем нежно движеше пръсти по контурите на старите рани по кожата. Гледаше се в огледалото с тежък, напрегнат поглед, сякаш това отсреща не е собственото му отражение, а нечие чуждо тяло, пострадало при ужасяващи обстоятелства и сега белязано еднакво не само физически, а и психически. Не, все пак онзи човек отсреща не е той самият. Самият той е недокоснат, неуязвим: ей сега ще загаснат лампите и помещението ще потъне в мрак, а той ще съумее да се отдалечи от образа и да остави онзи — белязания — там, в огледалото, запомняйки само болката в очите му. Позволи си удоволствието да фантазира по този начин още мъничко, сетне тихичко се зави в голяма и мека хавлия, за да се отпусне на креслото пред включения телевизор.
Много, прекалено много бяха злощастията в живота на човека, наречен Ейнджъл. Даваше си сметка, че някои от тях се дължат на собствения му характер и психика на крадец. Защото преди време стопроцентово вярваше в тезата, че ако дадена вещ е подвижна, продаваема и може да бъде открадната, то тогава следва да се очаква промяна в собствеността й. И защо не? Акт, в който той — Ейнджъл — ще изиграе главната, макар и краткотрайна роля. Бе се оказал добър крадец, макар не и достатъчно голям. Големите крадци не завършват в затвора, а той бе прекарал известно време зад решетките — достатъчно, колкото да разбере, че някои недостатъци в характера ще му попречат да се превърне в легенда на въпросната професия. За съжаление си падаше и оптимист и се бе наложило затворническите институции в два различни щата да обединят усилия, че да помрачат естествената му и слънчева предразположеност към престъпния живот. И все пак си бе избрал именно такъв път, бе си поел и наказанията, когато бе възможно, дори със съответната доза непукизъм.