Този път не му дадоха дори и шоколад.
Когато навърши 16 години, си тръгна завинаги — този път нямаше да го връщат по етапен ред у дома, навършил бе нужната възраст. Взе автобуса за Манхатън и попаднал в „големия“ свят, три години живя живота на бродяга. Спеше където завари — на открито или в опасни, предназначени за събаряне стари сгради и общежития. Припечелваше по нещичко от безперспективна работа, а по-късно и от все по-зачестяващи кражби. От този период му останаха кошмарите: блясък и звън на ножове, трясък на изстрели, писъци на жени, постепенно преминаващи в ридания или тишина вовеки веков. Името, което прие, Ейнджъл — Ангел — се превърна в символична частица от вечния му бяг — бягство от себе си и отдръпване от старата си самоличност, досущ като змия, която захвърля изживяната си кожа.
Съществуваше някак си, а нощем го преследваха кошмарите. Най-страшният бе завръщането на Гадняра — сънуваше го как се примъква към него, търси го, прокрадва се през пусти коридори и стаи без прозорци, заслушан в дишането на заспалия си син, а в ръце носи десетки шоколадови блокчета. Междувременно Гадняра бе починал: самозапалил се бе неволно в стария си апартамент със забравена цигара и изгорял там, подпалвайки и съседите. Момчето мъж на име Ейнджъл научи това от вестниците и се разплака, без сам да знае защо.
Постоянен спътник в новия живот отново бяха неудачите и нещастията, болката и страданието, много често и униженията, а хубавите неща се брояха на пръсти. Важна дата в него се оказа 8 септември 1971 година, защото тогава нещата съвсем се сговниха, всъщност влошиха се максимално. На него ден нюйоркски съдия осъди Ейнджъл и двама други на петгодишен затвор в „Атика“ заради кражба с взлом в Куинс — бяха разбили голям склад. За дължината на присъдата до голяма степен допринесе и фактът, че непосредствено след ареста двамата Ейнджълови съучастници се бяха нахвърлили върху съпровождащия ги съдебен офицер. Той си бе позволил ехидно да изпророкува, че преди денят да е завършил, те ще лежат по гръб в килия със закопчани ръце и запушени с кърпи усти. То така и стана, но за беда се отрази и на присъдата. А Ейнджъл бе само на деветнайсет години и най-младият от тримата.
Много кофти е на такава възраст да те заврат в затворническо-поправителната институция на име „Атика“ на около трийсетина мили източно от Бъфало. „Атика“ е мрачен пандиз, истинска дупка, претъпкана с отчаяни и жадни за насилие типове. Същинско буре с барут, готово всеки миг да експлодира. Един ден след непосредственото му въдворяване в затворнически блок „Д“, значи на 9 септември 1971 година, там се случи именно това — възпламени се барутът, а Ейнджъл извади възможно най-лошия късмет. Разбунтувалите се затворници превзеха няколко части от затвора, срещу тях бе изпратена значителна ударна сила; в сблъсъците загинаха 43 души, 80 бяха ранени. Повечето жертви бяха дадени поради нареждането на губернатора Нелсън А. Рокфелър да бъде „освободен“ превзетият от бунтовниците блок „Д“ — независимо от цената на това усилие. Е, доста скъпо му излезе, обаче най-вече го отнесоха онези, които бяха там — вътре. Върху тях заваля истински дъжд от газови бомби, сетне започна голямата пуканица — безразборна стрелба върху тълпа от повече от 1200 затворници, последвана от вълна разгневени щатски полицаи, въоръжени с пушки и палки. Когато пушеците и димът се разпръснаха, на земята лежаха мъртви 11 тъмничари и 32 затворници, а наказателните мерки бяха светкавични и безпощадни.
Мнозина бяха съблечени голи и бити жестоко, насилени да ядат кал, заплашвани с кастрация.