Човекът на име Ейнджъл през цялото време бе клечал тревожно в килията, еднакво уплашен от съкилийниците си и от неизбежното наказание — знаеше, че такова ще има, веднъж като онези отвън превземат блока. И когато това стана, независимо от всичко, накараха го да пълзи гол в двора, върху счупените стъкла на земята. По едно време спря, просто болката в ръцете, по стомаха и гърдите му стана нетърпима. Тогава един от тъмничарите на име Хайд тръгна към него, тежките му стъпки ечаха върху хрущящите под ботите стъкла. Приближи се и му стъпи на гърба.
Почти три десетилетия по-късно, на 28 август 2000 година, федерален съдия на име Майкъл А. Телеска от Федералния окръжен съд в Рочестър най-сетне отсъди обезщетения на обща стойност 8 милиона долара и ги разпредели между 500 бивши затворници от „Атика“ или близките на починалите от тях. Тези пари трябваше да компенсират страданията на пострадалите в резултат на случилото се в затвора след въстанието и обсадата. Делото в тази връзка бе отлагано цели 18 години, докато накрая някъде около 200 ищци успяха някак си да разкажат „патилата“ си пред заседаващ при отворени врати съд, а сред тях бе и някой си Чарлз Б. Уилямс, бит така жестоко след обсадата, че сетне се наложило да му ампутират единия крак. Името на Ейнджъл не бе сред ищците. Причината бе съвсем проста — той не вярваше, че посредством съдебните инстанции ще може да получи компенсация или възмездие. След присъдата в „Атика“ бе излежавал и други, включително и четири години в затвора „Райкърс“. Бе излязъл на свобода след тях, последните в поредицата тъмничен престой, разбит и сломен, в тежка депресия, без пукната стотинка в джоба, абсолютно готов за самоубийство.
Тогава — една гореща августовска вечер — бе забелязал отворен прозорец на улица в Уест Сайд и бе използвал аварийната стълба, за да се изкачи по сградата и проникне в онзи апартамент. Бе се оказал луксозен, прекалено просторен — около 500 кв. метра площ — че и застлан с персийски килими. По масички и лавици зърна миниатюрна пластика — африканско изкуство, подредено артистично и с много вкус. Впечатли го голямата колекция от плочи и компактдискове с ударение предимно върху кънтри музиката, не че си падаше по нея. Това наведе Ейнджъл на мисълта, че е попаднал при богат бял нюйоркчанин.
Сетне дебнешком бе обиколил стаите, но хора не видя, нито усети. По-късно щеше да се удивлява как и защо веднага не се бе сблъскал със собственика. Вярно, апартаментът бе достатъчно голям, но пък той го бе претърсил методично. Бе отварял шкафове, надзъртал под леглата, бе забелязал дори и събраната там прах. И тъкмо да изнесе телевизора през аварийния изход, зад гърба му бе прозвучал сочен глас:
— Боже, човече! Ама ти си най-некадърният шибан крадец от „Уотъргейт“ насам!
Повече от стреснат, с телевизора в ръце, Ейнджъл бе извърнал глава и замръзнал на място. Завит в банска хавлия, на съседната врата бе застанал чернокож великан. Истински гигант! Най-едрият черен мъж, когото бе виждал извън баскетболните кортове. Почти двуметрова върлина, ама здрав, широкоплещест и як, пък и плешив, представете си само! Не, не, не плешив, а с бръснат до блясък скалп, по гърдите му косми няма, също и по краката. Целият мускули, играят като въжета под кожата. Жили и мускули само, няма и грам тлъстини. В дясната ръка — пистолет със заглушител.
Ама не оръжието подплаши Ейнджъл най-вече. Стреснаха го очите — не че бяха налудничави, психарски — такива немалко бе виждал в затвора. Не, тези очи бяха внимателни, интелигентни, същински скенери, в тях блещукаха весели искрици, в същото време излъчваха арктически мраз.
Този човек беше убиец.
Истински убиец.
Това усети Ейнджъл дълбоко в себе си. И с право.
— Моля ви, нямах намерение да ви създавам неприятности — думите сами излязоха от устата му.
— Хайде сега, срамота — бе се ухилил гигантът, а Ейнджъл преглътна с мъка.
— Ами, ще се опитам да ви обясня… аз… това не е опит за кражба…
— Хайде бе, че ти направо ми изнасяш телевизора.
— Вярно е, така изглежда, ама аз…
Тук бе загубил дар слово и за пръв път в живота си бе решил, че от истината по-добро средство няма.
— Да, така си е — бе рекъл смирено. — Опитвам се да ви свия телевизора.
— Е, вече не се опитваш.
Ейнджъл бе кимнал с глава и се бе огледал — къде ли да остави телевизора? Тежеше доста, от най-големите се бе случил.
— Май трябва да го оставя, нали?