Чернокожият се бе замислил, сетне казал:
— Ами защо? Я го задръж.
Лицето на Ейнджъл бе светнало.
— Имате предвид да го задържа ли? Да го взема, а?
Онзи с пистолета се бе усмихнал. Така му се бе сторило на Ейнджъл, ама то не бе баш усмивка, а нещо като спазъм на лицевите мускули.
— Не, казах да го подържиш. Можеш да останеш тук и да ми държиш телевизора. Ако го изпуснеш — тук наистина по чернокожото лице бе заиграла усмивка, — ще те убия.
Ейнджъл се бе задавил, опитал да преглътне, апаратът изведнъж бе натежал двойно повече в ръцете му.
— Харесваш ли кънтри? — бе попитал другият.
— Не…
— Е, човече, тогава си затънал в лайната чак до шията — бе отвърнал гигантът, а от говорителите екнала песен на Грам Парсънс — „Прахта на мъртвеца ще погребем утре“.
Преглъщайки отново, Ейнджъл бе запитал с въздишка:
— Какво ще ме правите? Кажете ми, моля…
Настанявайки се в съседното кожено кресло, полуголият внимателно бе наместил хавлията и насочил пистолета в несретния крадльо.
— Не, ти ми кажи…
Така беше започнало. Спомени… Човекът на име Ейнджъл седеше в полумрака и размишляваше за всичките тези неща. И за онази първа среща, и последвалите събития, които сякаш случайно се бяха подредили и в крайна сметка го бяха довели чак дотук. А в съзнанието му като на кинолента се завъртя последният миг на Клайд Бенсън. Преди да го застреля.
… разкаял съм се за греховете си. И намерих Христа.
Значи тогава няма за какво да се притесняваш.
Бе молил за милост, не бе получил такава.
Сигурно защото през по-голямата част от живота си Ейнджъл винаги бе молил за милост, но не я бе получавал — нито от баща си, нито от онези мъже, които го отвеждаха по разни апартаменти и задни стаи, за да се гаврят с него; нито от онзи тъмничар на име Хайд; нито от затворника Ванс в „Райкърс“, почувствал се отхвърлен, а сетне решил, че отказът е кръвна обида и че Ейнджъл трябва да плати за нея с живота си. Добре че се бе намесил друг човек и бе взел мерки Ванс повече да не бъде заплаха за околните.
Сетне бе срещнал онзи мъж, същия на долния етаж, с него бе наченал нов живот. Живот, в който той повече нямаше да бъде жертва и да зависи от милостта на другите. И малко по малко мъчителните събития от миналото бяха започнали да избледняват.
Докато… докато Фокнър не го бе увесил с верига на онзи метален парапет и започнал да реже кожа от гърба му. Синът и дъщерята го затискаха, за да не мърда; онази жена лижеше избилата по него от болката пот, мъжът му нашепваше разни неща, а парцалът в устата му заглушаваше писъците на демонична агония. Помнеше допира на скалпела: студено острие, натиск и опън върху кожата, проникване в нея и плътта под нея. Затова и се бяха върнали всички онези сатанински кошмари, старите призраци и ревящите нощни чудовища, всички най’ отврати спомени и страдания, а в устата му — ужасният вкус на гадните шоколадови десерти.
Кръв и шоколадови блокчета.
И все пак някак си бе оцелял.
Но Фокнър е жив — все още. А то е просто повече, отколкото Ейнджъл би могъл да понесе.
За да живее Ейнджъл, Фокнър трябва да умре.
Какво можеше да се каже за другия — онзи мълчалив, целенасочен чернокож мъж с очи на убиец?
Всеки път, когато виждаше любовника си да се съблича или облича, Луис мълчеше, а лицето му оставаше непроницаемо при вида на трудно зарастващите шевове и твърдите ръбове на присадената кожа на гърба и бедрата. Обаче вътре в него се обаждаше остра, потайна болка, коремът му се свиваше и втвърдяваше, той мълком прехапваше устни, докато другият с мъка обличаше ризата или панталоните и спираше, за да почине от агонията, а по челото му избиваха ситни капчици пот.
В началото, в първите седмици след завръщането му от клиниката, Ейнджъл просто отказваше да се съблича. Лягаше си с дрехите, обикновено по корем и така спеше, докато станеше време да сменя превръзките. Рядко отваряше уста да каже нещо за онова, което се бе случило на островчето и в къщата на проповедника, макар че същите тези спомени изгаряха нощите и помрачаваха дните му.
Луис знаеше много повече за миналото на Ейнджъл, отколкото пък вторият бе научил за неговото. В мълчанието му по тези въпроси Ейнджъл разпознаваше нежеланието на Луис да се саморазкрие; неохота, която отиваше далеч отвъд обичайната човешка дискретност. В същото време Луис отлично усещаше Ейнджъловите чувства за извършеното върху му ужасно посегателство. Насилие върху тялото и духа му, нанесена нечовешка болка — от човек по-възрастен и по-силен в дадената ситуация. Човешката психика е нещо прекалено фино и сложно и тя има своите защитни механизми. Би трябвало случилото се да бъде затворено в някое тайно кътче на мозъка и заключено там, може би дори забравено вовеки веков заедно с онези детски болки и шоколадови блокчета. Същата обаче предистория в живота на Ейнджъл — именно извършеното от по-възрастен насилие — сега избиваше пак и пак, разравяше старата болка и цялото минало отново излизаше наяве, като проникващ през пукнатина или вода блатен газ, който трови и настояще, и бъдеще.