— Не се тревожи за практиката. И знаеш, че ще дойда.
Финч се усмихна.
— Кажи на Сузи, че си ме накарал да говоря. Това беше мисията, нали?
— Да. На нея й се иска да беше тук.
— Зная.
Денис й помогна да се прехвърли от количката на леглото.
Тя обви ръце около врата му, сякаш тази проста връзка, щеше да й помогне да осъществи други, много по-сложни.
— Денис. Благодаря ти.
— Ти ми помогна, не помниш ли? Когато Стив умря.
Разбира се, че беше така, на теория. Преди тя би се съгласила, на теория, и че е много по-трудно да приемеш помощ, отколкото да я окажеш. Но едва сега, когато уравнението на живота й беше преобърнато, осъзна колко по-трудно е всъщност.
Що за лекар съм била през цялото това време, запита се тя. Що за дъщеря и сестра съм била, откакто пораснах достатъчно, за да мога да се грижа за себе си?
Тя остави Денис да си тръгне, като го целуна по челото и се облегна на възглавниците. Клеър скоро щеше да я посети, Маркъс също щеше да се отбие. Тя се отдаде съзнателно на тази перспектива, като се опитваше да я обвие с току-що озарилото я прозрение.
— Мислиш ли, че трябваше да кажа на майка си, на баща си и на момчетата за Ал?
— А ти мислиш ли, че аз трябва да отговоря на този въпрос?
Те се засмяха.
— Върви. Погрижи се за нашите пациенти.
— А ти се погрижи за себе си.
Щом остана сама, Финч се вгледа в цветята, които той бе поставил на нощното й шкафче. Изобилието от аромати и цветове, сложното съвършенство на всеки цвят я изумиха.
Тя се чувстваше така, сякаш никога не се е вглеждала както трябва в нищо в живота си.
Майкъл спря десетгодишния си понтиак „Сънбърд“ на паркинга на летището, недалече от мястото, където Финч бе оставила колата под наем в нощта на сватбата на Сузи и Джеф. Той с усилие се измъкна от специално адаптираната си седалка, като използва ръба на вратата като лост, балансирайки и изваждайки бастуна пред себе си. Напоследък не шофираше често, беше твърде голяма разправия. Но искаше да дойде и да посрещне Сам на летището. Затвори вратата на колата и я остави отключена. В тази стара купчина желязо няма нищо за крадене, помисли си със задоволство.
Залата за пристигащи беше пълна с хора. Кои бяха всички тези хора и накъде се бяха запътили така забързано? Той закуцука покрай стената, като плъзгаше по нея дланта си. Стигна до таблото за пристигащи и го огледа подозрително. Сам идваше с полет от Сан Франциско, който имаше връзка с полета от Непал. Докато записваше това, когато Сам му се обади от болницата в Катманду, Майкъл не попита защо синът му идва в Орегон, вместо да лети за Сиатъл. Ако трябваше да знае нещо, щеше да го научи, когато му дойде времето. Тръгна през залата към редицата столове и седна, стиснал с две ръце бастуна си.
Гледаше в неправилната посока, когато Сам се появи от тълпата пътници. Сам го забеляза пръв; мъж със смръщено лице и твърде голяма глава за прегърбеното тяло. Усети познатия полъх на раздразнение и обич при тази гледка. Изненада се, че нищо не се е променило, макар че неговият свят беше поел по нова орбита. „Наистина ли очакваше старецът да е различен?“ — запита се, докато теглеше куфара си напред през потока от пътници.
Майкъл вдигна глава и видя сина си.
— Пристигна.
— Пристигнах.
Сам протегна ръка и помогна на баща си да стане.
Майкъл прие помощта му и задържа ръката му. Погледна за миг надолу, към дългите цепнатини, отворени от студа по пръстите на сина му, после към белите петна по бузите, останали след обръсването на брадата, които само подчертаваха още повече хлътналите му страни. Беше виждал много мъже, които изглеждаха като Сам сега, изпити и някак отвъдни, завръщащи се от голямо изкачване. Тогава им завиждаше; сега изпита просто облекчение, че момчето е тук.
— Значи го направи — каза той.
— На висока цена.
— Винаги има цена. Ще се прибираме ли?
— Да.
Къщата беше оазис от тишина, за първи път. Майкъл не включи телевизора, докато Сам остави малкия си куфар на леглото в старата си стая. Останалата част от вещите му бяха опаковани в базовия лагер и щяха да летят за дома с членовете на експедицията.
Адам Врийс се беше заел с това.
— Повечето от това е мое — каза той на Сам по телефона.
Сам излезе от стаята си и седна в креслото до баща си. Майк му подаде чаша гадно кафе и той отпи. Една кола мина по пътя пред къщата и изчезна към града.
— Радвам се, че съм тук — рече Сам.
Майкъл кимна. Той пиеше замислено кафето си и се взираше в снимките над полицата на камината. На Сам му хареса, че той не настоява да му разкаже веднага за експедицията, или дори да разговарят. Остави спокойствието да потъне в него и да отпусне костите му.