След четири дни в болницата в Катманду той не мислеше за Сиатъл, или за Фран, за общия им апартамент, за разделените им пътища, а за баща си. Дните на Еверест и приятелството му с Ал бяха извадили дълбоки слоеве от него на повърхността и бяха заровили останалото като след земетресение.
След малко Майкъл каза:
— Не помня от колко време не съм те виждал да седиш така спокойно. Обикновено търчиш нанякъде, ходиш до магазина, носиш продукти, отговаряш на телефонни съобщения и ми обясняваш, че трябва да излизам повече.
— Изморен съм — каза Сам. Не беше само физическата умора.
— Върви да поспиш няколко часа.
Сам спа цялата нощ, без сънища, както не беше спал от седмици. На следващия ден седна на слънце пред къщата, а вечерта с Майкъл гледаха сапунки по телевизора и стар филм с Клинт Истууд.
Дойде поредният ден и Майкъл пое с колата си към града за провизии. Когато се върна, Сам внесе торбите, подреди пакетите и бурканите в олющените шкафове. Помнеше как майка му се движеше из същото това пространство, помнеше колко спретнати изглеждаха движенията й. Дълбоко чувство се вдигна в гърлото му и намери път навън в думи:
— Изрекох имената ви на върха. Мисля, че ги изкрещях и вятърът ги отнесе към Тибет.
Майкъл сгъна кафявите книжни торби и ги остави в стара платнена чанта, която висеше на вратата към двора, точно както Мери винаги правеше. Толкова много от нея все още е тук, помисли си Сам. Сигурно му липсваше всеки ден. И се запита какво ли би било да живее така с Финч, да споделят дни, изпълнени с рутина, две части на един организъм, както никога не се получи с Франи.
— Харесва ми да мисля за това. Майка ти щеше да е много горда.
Сам се обърна към вратата към двора, все още с натежала от думи уста, и попита:
— Не можеш ли да кажеш, че ти си горд?
Майкъл отново застина, пръстите му стискаха ламинирания ръб на кухненската маса.
— А мислиш ли, че не съм?
В гласа му имаше такава изненада, че Сам не се усъмни в нея. Аз съм този, който получи даровете на образованието и способността да се изразява добре, помисли си той с внезапен срам. Аз съм виновен, че не ги използвам.
— Не. Мислех го през цялото си детство, но не и сега.
Той издърпа един от дървените столове с прави облегалки, които бяха прибрани до масата, и поведе Майкъл към него. После се настани отсреща и Майкъл започна да говори. И двамата бяха очаквали този момент и сега той се разтвори около тях, изпълнен с внимание, натежал от паузи.
— Горд съм, да. Синът ми и Еверест. Моят син — алпинистът. — Той се засмя и отново стана сериозен. — Знам, че стана трагедия и поради това не можеш да се радваш на собственото си постижение. Но все пак то е факт. Никой не може да ти го отнеме или да каже, че не си го направил. И въпреки това ти не реши да го изкачиш, защото аз го исках от теб, нали? Не си каза: „Просто ще ида да изкача най-големия връх, защото искам татко да се гордее с мен.“
— Не, отидох заради жена. — Сам вдигна ръка, за да покаже, че не това е най-важното в този разговор. — Последвах я там и успях да се включа в експедицията. Но щом се озовах в планината, тя ме плени. Закопнях за върха.
Устата на Майкъл се изви за кратко, разбиращо, признавайки колко точна е тази дума.
— Освен това бях запленен и от Ал Худ, а накрая и от някаква твоя версия. Колкото по-високо се изкачвах и колкото по-трудно ставаше, толкова по-силно ти и Ал се настанявахте в съзнанието ми. Той беше строг като теб навремето, но аз успях да отговоря на очакванията му така, както никога не успявах да отговоря на твоите, когато бях дете. Той беше щедър в одобрението си, щом започнахме да се опознаваме. Мисля, че наистина се разбирахме. Бяхме влюбени в една и съща жена; имаше съперничество и една нощ той ме удари, но това беше и връзка. Последния ден възложи на мен да се грижа за нея. Не че се справих кой знае колко добре.
— А после?
— После в планината останахме само аз и той. И ти. И ти по някакъв начин беше наместен между нас. Също като Ал, и ти беше с мен, докато се изкачвах, сякаш вървеше точно до рамото ми. Разговаряхме. Разговори, каквито ми се иска наистина да бяхме водили. И все още ми се иска. Може би като този сега.
— Беше късно, след върха, и времето се влоши — продължи той. — Един от другите се беше отклонил от пътя и бе паднал от билото. С Ал го търсехме напълно безнадеждно и накрая и ние се изгубихме. Нямахме кислород. После много неща ми се губят. Не помня всичко, но си изкопахме заслон в снега и се сгушихме там да чакаме. По някое време през нощта Ал се е претърколил върху мен. Аз не замръзнах благодарение на неговата топлина. Когато се съмна и дойдох в съзнание, успях да се спусна по планината. Но Ал беше мъртъв. Ето какво направи той за мен.