— Това е бил неговият избор.
— Щом така казваш. Аз бих казал, че това беше неговата щедрост.
Майкъл потърка носа си с опакото на дланта си и се вгледа през оребреното стъкло на вратата към двора. Сам не го беше виждал така близо до сълзите, откакто Мери почина. Нарушавайки всички прегради и табута, които бяха създали между себе си, той хвана ръката на баща си и за негово огромно удовлетворение, Майкъл не се отдръпна. Сам се вгледа в плетеницата от сини вени и сухожилия под покритата с петна кожа. Заради нараняването си и годините бездействие Майкъл изглеждаше по-възрастен, отколкото беше.
— Знаеш ли? — каза Майкъл. — Завиждам му. Той е сторил това за моя син. Ще ми се да го бях направил аз.
— Не.
— Вместо тази гадост, която ти причиних. — Той погледна към долната част на тялото си. — Моята арогантност. Мислех се за по-голям от всеки проблем. Затова паднах и си счупих гръбнака и прецаках не само моя, но и твоя живот.
— Ал беше арогантен. Той правеше каквото поиска. Докато ти беше тук и се грижеше за мен и мама. Може би ако се беше вдигнал и отишъл в Хималаите, нямаше да си така изпълнен с…
— Горчивина. — Марк изрече думата лесно, сякаш често бе посещавала съзнанието му.
— Щях да кажа разочарование. От мен, както и от начина, по който се стекоха нещата.
Кухнята бе изпълнена със следобедна топлина, с жуженето на хладилника и с бръмченето на старата тръба на неоновата лампа.
— Не съм разочарован от теб, сине.
Тези тихи домашни шумове не промениха силата си и слънцето продължи пътя си по бледото небе. Двамата мъже останаха още миг така, после Сам пусна ръката на баща си.
— И ти не си ми прецакал живота.
Те преместиха столовете си, като раздвижиха рамене и крака. Не бяха свикнали с интимността и двамата разбираха, че е време да станат и да разчистят следите от своите изповеди.
Вероятно между него и Майкъл винаги щеше да е така, помисли си Сам. Но днешният ден бе развълнувал и двамата. Той беше дошъл в Уайлдинг с надеждата да разменят точно тези няколко думи.
— Какво ще правиш сега? — попита Майк.
— Това е голям въпрос.
— Ще се върнеш в Сиатъл?
Не можеше да остане тук вечно, да се крие в момчешката си стая и да се опитва да приеме някак смъртта и саможертвата.
— Ще трябва да се върна, но няма да остана. Мисля, че ще продам бизнеса на партньорите си и просто ще попътувам известно време.
Майкъл кимна.
— Ами онази жена, която си преследвал?
— Не зная. — Макар че знаеше.
Рано вечерта, след като сготви малко храна и я изядоха, Майкъл се зае да разчисти масата, а Сам отиде в спалнята си. Седна пред отрупаното си бюро, за да напише две писма. Беше минало много време, откакто се бе опитвал да напише нещо без екран и клавиатура, и химикалката и хартията, които Майкъл му даде, му се струваха някак непривични в ръцете му, като че ли блокираха мислите му и отново му напомниха за детството, когато се опитваше да напише домашно в някоя лятна вечер.
Преди да започне първото писмо, извади една снимка от портфейла си и я облегна на стената пред себе си. Моли Худ, на някакъв плаж, много отдавна, се усмихваше пред обектива.
„Скъпи Джен и Моли — написа той. — Ал много говореше за вас и аз исках да ви пиша и да ви кажа точно какво се случи и какво направи той. Дължа му живота си, както вече знаете.”
Разказа цялата история, изля я в препускащи изречения, без структура, точно както си я спомняше. Снимката намерил във вътрешния джоб на Ал. Открил я, когато търсел радиото.
Накрая, когато приключи с всички факти, написа, че никога не е познавал човек като Ал и че краткото им приятелство дълбоко му е повлияло. Каза, че много съжалява за огромната им загуба и че се надява да дойде момент, когато ще се видят лично. После събра листите и ги остави настрани.
Второто писмо не се получаваше така лесно.
„Скъпа Финч” изглеждаше така недостатъчно на малкия син лист хартия, но всичко по-интимно му се струваше прекалено. Написа, че е научил новините за нея от Джордж Хейуд и Адам Врийс и че е чувал, че понякога се случват чудодейни възстановявания дори и при най-тежките случаи на измръзване. Той ще мисли за нея и ако знаеше как да се моли, щеше да направи и това. _„Нямам представа каква е скръбта ти заради смъртта на Ал. Мога само да се досещам и ти изпращам цялата си обич и съчувствие. Той беше забележителен човек и ми спаси живота, щедростта му е неизмерима.”_