След това Сам поседя няколко минути, дъвчейки химикалката. Искаше да й каже още хиляди неща, но се възпря. Сега откри в себе си деликатност, каквато му бе убягвала преди. Накрая просто написа, че не знае какво точно ще прави през следващите няколко месеца, но тя ще е в мислите му. И че ще се видят отново.
„С вечна обич, Сам.”
Майкъл дойде и почука на вратата.
— Искаш ли бира? — извика той.
— Да, благодаря.
Отвори кутийката, която Майкъл му подаде, и опита сребристата пяна. Писмата бяха сгънати отделно пред него. Джордж Хейуд му беше издиктувал адресите.
— Имаш ли пликове?
— Някъде. — Майкъл се приближи и се вгледа в снимката. — Кой е това?
— Дъщерята на Ал Худ. Изпращам й снимката обратно.
Майк се облегна на ъгъла на бюрото и се вгледа във фотографията. Лицето му омекна, сякаш виждаше човек, когото познава.
— Много сладко дете.
— Снимана е отдавна. Вече е почти голяма май.
— Вероятно му е било спомен, някакъв конкретен ден, щом е избрал да вземе точно тази снимка. И аз помня един такъв ден.
Сам зачака, като го гледаше.
— Бяхме заедно при скалите. Ти тъкмо беше преодолял една трудност и внезапно ми извика и каза, че няма да продължиш нагоре. Беше сигурен и категоричен. Слезе, развърза се и изтича в гората. Тогава разбрах, че си човек със собствено мнение и каквото и да правиш, ще си го отстояваш.
— И аз помня този ден — каза Сам.
Те прекараха заедно вечерта, гледаха сериали.
На сутринта Сам откри стар чифт кецове в гардероба си и излезе да тича. Отново пое по маршрута около езерото, но сега храстите бяха покрити със зеленина, а из тръстиките по края на водата се щураха патици. Той усети, че се взира в птиците и в малките вълнички, които се разстилаха след тях, забави ход и крачките му станаха неравномерни. Светлината блещукаше по водата така силно, че го замайваше.
Бяга още три километра, като се принуди да се концентрира. Беше изненадан колко е силен, като се имаше предвид загубата на тегло, все още незаздравелите поражения по измръзналите му крака и всички други лишения на Еверест, но все пак не успяваше да тича както преди. Механизмът, който преди работеше с прецизност, сега като че ли се беше разхлопал. Той отново забави крачка и започна да върви. Пътеката беше приятно твърда под краката му и след него се издигаха малки облачета прах. В горната част на езерото имаше горичка от ели и когато стигна до тях, свърна от пътеката и седна в лилавата им сянка.
Веднага започна да мисли за Ал. Много му се искаше да поговори с него сега, тук, където зеленината и златото на късната пролет бе в такъв рязък контраст със суровите висини. Помисли си, че можеше да се изтегнат на тревата и да разговарят за детството си и за първата си любов, да разкриват подробности от живота си по начин, за който не им беше останало време. Много му се искаше да разбере как са се запознали с Финч и какво е било чувството. Но нищо подобно нямаше да се случи вече между тях. Сам усещаше мястото, което приятелството им бе заемало в него, пусто. Това беше най-сложната гънка на скръбта — скръб по онова, което никога няма да бъде.
Сведе глава и се загледа в стръкчетата трева. Думите се оформиха беззвучни в главата му: благодаря ти. Откакто слезе от планината, постоянно се опитваше да проумее онова, което Ал бе сторил за него. Величието на подобна щедрост го изпълваше с благоговение и изумление, но и му тежеше с нуждата да бъде достоен за подобен дар, за това, че получи в дар живота и бъдещето на друг човек. Щом Ал бе сторил това за него, как тогава да позволи на живота си да продължи да бъде незначителен и лишен от смисъл?
Докато седеше в ароматната сянка, той даде обещание на Ал: Не заслужавам това, което ми даде. Не заслужавам да съм тук, а теб да те няма, но съм тук и щом е така, ще се опитам да постъпя правилно. Без компромиси, защото ти беше безкомпромисен човек.
Първото, за което си помисли, беше да се изтръгне от мрежата на стария си живот. Не вършеше работа си достатъчно добре и създаваше бъркотия от неохотно взети решения. Беше направил Франи нещастна, а тя не го заслужаваше.
Вече всичко щеше да е по-добро и по-чисто, защото той щеше да го направи такова.
Изправи се, преплете пръсти и изпъна ръце и рамене. Започна пак да тича, бавно по стръмното възвишение покрай елите към билото на хълма и по-бързо по асфалта към къщата на баща си.
Вече не усещаше желанието в гърдите и слабините си. Бягането си беше просто бягане, човек, който тича по пътя, а от време на време някоя кола или пикап невъзмутимо минават покрай него и оставят лек полъх след себе си. Беше тичал толкова време, защото искаше да докаже нещо, но вече нямаше нищо за доказване.