Майк пак беше направил кана с гадно кафе. Подаде една чаша на Сам, щом той влезе в стаята.
— Добре ли беше?
— Бягането ли? Не знам. — Сам разкърши рамене, като не откъсваше очи от кафеникавата течност в чашата си, за да се увери, че няма да се излезе от ръба. — Мисля, че вече го израснах.
Майк се закашля от смях.
— Винаги съм смятал, че така ще стане.
След секунда и Сам се засмя. Нямам какво да доказвам, помисли си той.
— Да. Виж, мисля да се обадя на летището и да попитам дали има полети тази вечер.
Беше време да се върне в Сиатъл и да помисли как да приключи всичко, за да може да има ново начало.
Възрастният мъж кимна.
— Радвам се, че дойде първо тук — каза той. — Оценявам го.
— Исках го — отвърна Сам. — Исках да си кажем това, което си казахме.
— Да. А ти преди това изкачи Еверест.
— Но не сам.
Майк направи с усилие някакво движение, което се прояви като свиване на раменете, които се вдигнаха чак до ушите му и пак се отпуснаха.
— Гордея се е теб, както и да си го направил. И сигурно знаеш, че те обичам — промърмори той.
— Да, знам. И аз те обичам.
Баща му взе бастуна си и мушна с него във въздуха.
— Да. Е, добре тогава. Върви да се обадиш.
Четиринадесета глава
В края на май Финч изпрати имейл на Сузи от болничното си легло, в който описваше медицинското развитие по своя случай: „Засега спряха напредъка на гангрената, но кръвообращението в засегнатите участъци не се подобри. Операцията за отстраняването на мъртвата плът явно е неизбежна. Екип ортопеди, в който участва и Тейлър Бъкаби, разбира се. Трябваше да си остана у дома, като Мади. Знам, че това си мисли той.“
Сузи отговори: „Не трябваше да си останеш у дома. Никога не съм го мислила. Ти знаеше какво искаш да направиш и го направи и това е достойно за възхищение. Знам колко си смела — ако трябва да се направи ампутация, тогава да благодарим на Бог, че си жива и че не беше по-лошо. Ние не искахме да се омъжим за него, но Тейлър е добър хирург. Идвам възможно най-скоро и ще остана с теб няколко дни. Очаквай ме.“
Финч прочете съобщението.
Само дето не съм смела, помисли си тя. Не зная как ще живея без Ал. Дори не зная онова, което знае всеки друг пациент в тази болница, например как да понеса болестта и осакатяването.
Всички години, които бе преживяла досега, й изглеждаха оцветени от неосъзнавана привилегия и заредени с нейното предположение, че винаги ще бъде силна и здрава. Сега плачеше, смаяна от мащаба на мъката и безпомощността си.
Два дни по-късно Тейлър и колегите му отрязаха три пръста на левия й крак и цялото стъпало на десния, до над глезена. Тя се подложи на тази операция, защото знаеше, че няма избор, и се опитваше да приеме загубата на плътта и костта си с мисълта, че това е наказание, задето бе така нехайна към себе си, дори безразсъдна в най-критичния момент. Беше направила малка грешка при затягането на ботушите си на склона Лхотце и много по-голяма грешка на Седлото, когато не съобрази какво означават мокрите ботуши. Да, беше изтощена и в хипоксия, но по-добрите алпинисти никога не биха допуснали такава грешка при същите условия. Тя беше провалила самата себе си, и беше изложила останалите на риск. И беше достатъчно арогантна в началото на експедицията, за да си въобразява, че може да се грижи за други хора. Сега тънките нишки на преплетените причини и отговорности като че ли се излъчваха от нея и се простираха по целия път през бурята до катастрофата и двамата загинали алпинисти.
Не цялата вина беше нейна, не, тя не мислеше така — Рикс беше ускорил трагедията, както и Санди, а може би дори самият Ал — но тя също бе дала своя принос.
В тази светлина загубата на пръстите и стъпалото й се струваше съвсем справедлива цена, задето се бе оказала такова въплъщение на слабост и гордост. А в себе си, на най-дълбокото ниво, Финч се бореше със загубата си като с недостатъчна цена, че изобщо бе оживяла, дори и саката, докато Ал беше мъртъв.
Когато пристигна в болницата в деня на операцията, Сузи откри Клеър и Ангъс Бюканън да чакат в една странична стая, докато изведат Финч от операционната. Разбира се, че бяха тук — родителите на Финч винаги бяха до нея. Те бяха превърнали семейството в своя собствена форма на изкуство. Но когато Ангъс я целуна и Клеър притисна ръцете й между своите, Сузи се засрами от критичността си. Клеър се опитваше да не плаче, а Ангъс я беше прегърнал защитнически през раменете. Лицата им бяха изопнати от тревога, Клеър не беше гримирана и бе облечена така небрежно, както Сузи никога не я беше виждала. Седнаха на три стола с прави облегалки до ниска масичка, на която имаше купа с вехнещи цветя. Това бе поредният слънчев следобед и по пода се разстилаха ивици светлина.