— Финч ще е доволна, че си тук. Аз също. Тя никога не ни казва нищо, но с теб ще говори — каза Клеър.
Сузи скришом отпусна дланта си върху издутия от бременността в тринадесетата седмица корем. Как ще попречиш това да се случи и с твоето дете, този преход от връзката на пъпната връв до неохотата и дистанцията?
Една сестра надникна в стаята.
— Доктор Бюканън е будна. Може да я видите за кратко.
— Вие вървете, аз ще почакам — каза Сузи.
След няколко минути Клеър и Ангъс се върнаха.
— Как е тя?
— Операцията е минала добре. Тя пита за теб.
Сузи не беше очаквала, че ще съжали родителите на Финч, но точно така стана. Блясъкът им бе изтънял и те изглеждаха объркани, стари и тъжни.
Финч лежеше в своята кутийка с тръбичката на системата, забита в ръката й. Нямаше голяма разлика между бледото й лице и белотата на възглавницата. Тя опита да се усмихне, когато видя Сузи, и кимна към клетката над краката си.
— Глинени крака — рече тя.
— Но желязна воля — отвърна Сузи. — Знаеш ли, че например спортистите с протези могат да тичат също толкова бързо и да скачат също толкова далече като другите?
Без да каже нищо, Финч вдигна ръце към приятелката си и Сузи я прегърна. Притиснаха лица и Сузи прошепна:
— Ти си жива. Толкова съм благодарна.
— Но не заслужавам да бъда.
Финч си пое дъх, за да се овладее, но защитите се пропукаха и тя даде воля първо на гнева, като се разкрещя сляпо на Сузи:
— Не заслужавам. — И избухна в сълзи.
Сузи я прегръщаше, галеше я по косата и издаваше успокоителни звуци, сякаш утешаваше дете. Една глава надникна над Финч в стаичката и Сузи видя Тейлър Бъкаби, помаха му за миг с пръсти. После издърпа салфетки от кутията на нощното шкафче и избърса с тях лицето на приятелката си.
— Още не съм го оплакала истински — изплака Финч.
— Плачи тогава.
— Не само за Ал — добави тя. — Но и за Санди Джаксън и останалите.
Мъртвият с парцаливите дрехи. Каменните пирамиди на помитаното от вятъра плато Кхумбу, всяка от тях бе изгубен живот. Спайдър. И хората, които бяха останали назад, жената и детето на Ал, Анг и другите, и Мингма с неговия пуджа огън.
Докато я прегръщаше здраво, Сузи си помисли, че ако приятелката й има вина, то тя се съдържа в дързостта на нейната сила досега. Никога не я беше виждала да плаче така, от мъка по нещо. Галеше я по рамото и под синята нощница пръстите й докоснаха протритата и избеляла червена копринена връв на врата й.
— Не си отивай. Имам нужда да си тук — примоли се Финч.
— Няма да си отида. Ще се наложи Тейлър да ме извлече оттук — отвърна Сузи. Не можеше да си спомни Финч някога да е признавала, че има нужда от някого. Нищо чудно, че се беше влюбила в мъж като този Ал Худ, който не принадлежеше никъде и на никого и чиято сила на волята вероятно бе равна на нейната.
Накрая Финч заспа, все още стиснала ръката на Сузи. Сузи бавно освободи пръстите си и излезе в коридора, където срещна Тейлър.
— Остана твърде дълго — скара й се той.
Сузи не му обърна внимание.
— Какво е положението?
Той й съобщи медицинските подробности. Операцията бе минала гладко, трябвало да работят по възстановяването, вече имало голям напредък в технологията на протезирането.
— Тя ще се оправи — каза Сузи.
— Разбира се — съгласи се Тейлър малко твърде разпалено, явно решил, че тя има предвид физическото възстановяване на Финч.
Два дни по-късно Финч бе отведена за първата си сесия с физиотерапевтите в болницата. Показаха й топлия басейн, където щеше отново да се учи да плува, и паралелните перила, където хората с ампутирани крайници се учеха да пристъпват. Салонът беше пълен с пациенти с протези до коленете, метални пружини и хидравлични стави, закрепени към остатъците от крайниците им. Те упорстваха на бягащите пътечки, а тя ги наблюдаваше с изумление от количката си. Това бе съвсем различно от обиколката по подобни места, когато бяха още нетърпеливи студенти, отегчени от този очевиден застой в заниманията им. Сега тази гледка за нея беше като хвърлено в океана спасително въже.
— Кога ще започна? — попита тя терапевта си.
— На патерици, по няколко стъпки, след ден-два.