Беше облекчение да осъзнае какво точно ще е физическото възстановяване, което я очаква. Преди операцията мисълта за ампутацията заплашваше да я прекърши. Тя бе толкова силна и винаги бе приемала силата си за даденост, а сега щеше да е неспособна и принудена да разчита на чужда помощ. Но внезапно, щом видя тези хора в салона, тя осъзна, че може да се пребори с осакатяването, че то е нещо преодолимо.
Празните пространства на загубата досега изглеждаха безкрайни, готови да я удавят, но вече имаше въже, в което да се вкопчи.
Когато я върнаха в стаята, тя видя, че Денис е дошъл с цяла купчина писма от апартамента й. Едно от тях беше в намачкан кафяв плик и бе написано на малки листчета синя хартия на редове. Още щом го видя, разбра, че е от Сам. Прочете го е нетърпение.
Беше много кратко. Трите изречения, които бе написал за Ал, я накараха да изправи глава и да изпъне гръб, да се вгледа отвъд завивките на болничното легло към прозореца и въздуха навън. Седеше така, обзета от спомените, но вече с ясни, а не замъглени от сълзите очи.
Сгъна писмото отново и го остави настрани, като се питаше къде ще иде Сам през следващите няколко месеца и защо. Той не споменаваше за това, но тя знаеше, че също се възстановява от повърхностно измръзване и от ефектите на голямата височина. Джордж Хейуд й беше казал това.
За нея щеше да е изпитание да говори с него за планината и за Ал, но усещаше и някакво напрежение в себе си. Осъзна, че почти е очаквала Сам да се появи във Ванкувър или поне да й се обади по телефона, и мисълта за неговото отсъствие я накара да осъзнае, че той ще й липсва. В писмото дори нямаше някакъв адрес. Ако искаше да му напише отговор, трябваше да го направи чрез Джордж и „Планинари“.
— Изглеждаш много по-добре тази вечер — каза Клеър, когато дойде да я види. Остави последния „Венити Феър“ на нощното й шкафче, както и нова копринена нощница, от която Финч нямаше нужда. Тя беше тъмносиня и луксозна. Финч я погали с пръсти и се загледа как светлината играе по плата.
— Красива е, но спри да ми носиш разни неща всеки ден.
— Искам го — каза Клеър. Потрепването в гласа й накара Финч да разбере, че майка й не знае какво друго може да стори за нея.
— Вече съм по-добре. Свалиха ме долу в салона и до басейна. Там е пълно с хора, които нямат крака или ръце, но ходят, карат колело, тичат и вдигат тежести, а аз изгубих само стъпало и няколко пръста. Ще ми сложат протеза и отново ще мога да ходя.
— Да, ще можеш. Ако някой може, това си ти.
Финч вдигна нощницата до себе си.
— Как изглежда? Отива ли ми?
— Това е твоят цвят.
Аз съм тук, а Ал е мъртъв. Но ние имахме камиона и металното кладенче между седалките, и обора в Дебоче. Той ми каза, че ме обича. И аз не съм единствената, която остави след себе си.
Тя се усмихна на Клеър.
— Благодаря ти.
Майка й отвърна на усмивката, изненадана и зарадвана.
След като Клеър си тръгна, дойде Сузи. Тя изрита обувките си и тръгна боса из стаята, с ръце на хълбоците и оставяйки влажни следи по плочките.
— Не мога да се натъпча в полата си.
— Може би си бременна, сети ли се за това? Вероятно трябва да те види лекар.
— Хей. — Сузи видя нощницата и подсвирна. — Гледай я само.
— Клеър я донесе.
— Разглезено дете си ти. Винаги си била.
— Зная.
Сузи спря обиколката си и я погледна, а Финч срещна очите й.
— Изглеждаш по-добре.
— Точно така каза и майка ми.
— Нещо случило ли се е?
— Две неща. Рехабилитацията. И писмо от Сам. Той казва, че Ал му е спасил живота и че това е неизмерима щедрост. — Гордостта озари лицето й като лампа, включена в сумрачна стая, а тъй като и тя самата осъзнаваше това, сведе очи към пръстите си над завивката, за да не би Сузи да види прекалено много.
— Ще ми се да го познавах. Той трябва да е бил забележителен човек.
— Такъв е. И Сам така казва.
Сузи седна на ръба на леглото. Отвори една от кутиите с шоколад на Финч, след като разсеяно прочете прикрепената към нея картичка, и зарови с два пръста из съдържанието й.
— Сам е онзи, когото си срещнала в самолета след сватбата, нали, който те е проследил чак дотам и по целия път до върха?
— Да.
— А, да, добре. Разбирам. — Тя изяде едно шоколадче и въздъхна. — Финч, чуй ме. Утре трябва да се прибирам. Работа, Джеф. И тем подобни. Знаеш, че щях да остана по-дълго, ако можех.
— Тук си от четири дни. Дори не знам как щях да се справя без теб.
Това беше вярно. Финч си помисли колко много обича тази жена и колко много й липсва всеки ден, когато не се виждат.
— Благодаря ти, че дойде. Това означава много за мен. Просто остани още мъничко сега, да си поговорим.