Сузи преплете пръсти, за да ги задържи далеч от шоколадчетата.
— Искаше ли да имаш бебе с Ал? Когато си мислеше какво ще е да сте заедно, когато приключите с катеренето?
Сузи се усмихваше, докато задаваше въпроса, развеселена от него. И тя не беше по-различна от всяка втренчена в корема си бременна жена. Светът внезапно се бе ограничил до бебетата и раждането им.
Колко е красива и щастлива, помисли си Финч.
— Не, не мислех за това — отвърна тя след доста време. — Ал не си пасваше… с къщи и мебели. Той беше твърде див и твърде безкомпромисен. Не можеш да си го представиш фиксиран към семейство. Има си своя дъщеря, почти голяма вече.
— Е, значи по някое време е бил фиксиран към семейство.
— Не, не мисля. Мисля, че това е бил проблемът.
— Разбирам — рече със съмнение Сузи. Да си фиксиран, както тя бе фиксирана сега към Джеф, й се струваше самото съвършенство.
Финч сложи ръка върху нейната.
— Не мечтаех за венчална халка, за дом и бебешка количка. Ал не беше мъж, с когото можеш да имаш това.
— А за какво мечтаеше?
Финч погледна през нея, към нещо, което Сузи не можеше да види и което накара лицето й да се промени, а очите й да засияят.
— Това, което имахме, беше достатъчно.
Беше тъжно дори само да го осъзнае. Бе искала той да се промени, да се откаже от живота, за който бе пригоден, за да се побере в по-тесен калъп, защото тя не разбираше добре механизма на алпиниста. Може би той щеше да се опита да се откаже, за да й угоди и да успокои Моли, и нямаше да се получи. Как изобщо бе вярвала, че е възможно?
— Хей. — Сузи разтърси ръката й. — Къде си?
— Тук. Тук съм. Нека говорим за нещо друго.
Сузи послушно се впусна в някаква клюка, която беше доловила при посещението на лекарската столова с Тейлър Бъкаби и колегите му. Те започнаха да говорят за стари приятели и медицина, докато не стана време Сузи да си тръгва.
Прегърнаха се.
— Ела и остани при мен още щом излезеш оттук. Ще изпробваме достъпа за инвалиди във всичките барове на Джеф.
— Майната й на количката. Възнамерявам да дойда на собствен ход. Казах ли ти, че получих съобщение с покана за прием в група за подкрепа за хора с ампутации, казва се „Тежки стъпки“?
— О, искам и аз да дойда. Вземи ме като гадже.
След като Сузи си отиде, Финч отвори писмото на Сам и го прочете още веднъж. Но не можа да извлече нищо повече от него.
— Човече, много си загадъчен. Не си ли чувал за обратен адрес? Помислих си, че бившата ти няма да издаде тайната относно местоположението ти.
Сам държеше вратата отворена. Адам Врийс държеше чантата, която Сам не искаше да вижда отново, и я захвърли в коридора на апартамента.
— Франи ми е ядосана. Не я вини.
— Няма. Ей, радвам се да те видя, човече. Изглеждаш по-добре от преди. Какво е това място?
Сам се озърна назад и сви рамене. Стаите бяха пълни с дървени греди и материали за декориране. Единственият знак, че са обитавани, беше диванът легло, избутан в единия ъгъл, със смачкана завивка и отворена книга на пода до него.
— На един познат е, който уж трябваше да го ремонтира, но в момента е някъде другаде. Просто ми трябваше място, където да спя, докато се устроя някъде. Благодаря, че ми донесе нещата.
Чантата стоеше между тях с етикета на „Планинари“, увит около дръжката. Настъпи тишина, когато Сам неохотно я погледна, после се приближи и докосна ципа. Издърпа го и пъхна ръка вътре. Имаше купчина мръсни дрехи и миризмата, която лъхна от чантата, бе на керосин, дим и пот. Тя сякаш навлезе право в черепа му. Споменът за болката и студа отново се надигна в него, ужили устата и краката му, смаза гърдите му, а вятърът зави пак в ушите му.
— Господи! — прошепна той. Коленичи, пъхнал ръце в отворената паст на чантата, преобръщайки спомените и захвърляйки ги на мръсна купчина на пода. Всичко, което докосваше, връщаше планината и хората, останали там.
— Опаковането не ми е силна страна — извини се Адам. — Просто набутах в чантата всичко от палатката ти. И апаратът ти е тук. Оставил си го в моя вътрешен комбинезон.
Сам го намери. Филмът още беше вътре, снимки от върха. Остави го настрани без коментар. Изправи се и избута разпилените вещи настрани с крак.
— Да се махаме оттук. Да идем да пийнем по бира.
— Разбира се — отвърна Адам.
Отидоха в един бар. Този квартал беше доста далече от мястото, където живееше с Франи, и Сам не познаваше никого.
Седнаха на маса отвън под навеса и сервитьорката им донесе бирите и чиния с маслини. На съседната маса имаше група жени, с офисно облекло, с чанти и куфарчета до краката им, и Адам веднага ги огледа оценяващо.