— Обичам града през лятото.
— Сиатъл ли?
— Всеки град. Голи прасци, открити лакти, по-секси е, отколкото на плажа.
Сам изпи бирата си и Адам направи знак да поръча още две. Те започнаха да говорят за експедицията, като бавно се приближаваха към темата насред нормалността на този бар и цялото им обкръжение.
Адам каза, че Джордж се чул с Тед и Върн, и с Рикс, всички били много доволни от постигането на целта си.
— Питам се доколко е отговорно това копеле Рикс за смъртта на Ал — рече той.
Сам се замисли.
— Рикс беше като обсебен там горе, това е сигурно. Той беше решен да продължи и нищо не можеше да го спре. Ал трябваше да го спре, но нямам представа как би могъл да го направи. Аз само стоях и гледах. Затова Ал направи единственото възможно нещо — да се изкачи с него. Знаехме, че е твърде късно. И накрая на Рикс му се размина, а Ал остана с мен. Тогава аз ли съм виновен за смъртта му? Или вината е поделена между Рикс, мен и Санди? Татко все казваше, че в алпинизма важна е чистотата, а онзи ден всичко беше пълна бъркотия, лош късмет и алчност. Ал каза, че над Южното седло вече всеки е сам за себе си. И това беше така, само че не и за него. Ако търсиш чистотата, то тя беше в него. И в самата съдба има някаква чистота — бурята, закъснението, Санди, който просто се отклони от пътя. Аз не мисля, че Рикс би се обвинявал. А ти?
Адам поклати глава и наклони чашата си да погледне към дантелата от пяна по стената й. Бащата на Санди Джаксън бе писал на Джордж, че синът му е загинал, докато е правел онова, което е обичал, и че семейството му се гордее с него, задето е достигнал върха.
— Ще ми се и аз да го бях достигнал — каза Адам.
— Наистина ли? — Сам вече усещаше замайване от бирата. Не пиеше много, но сега искаше да пие още, да потисне всички въпроси и спомени. — Въпреки всичко, което се случи?
— Да, въпреки всичко.
— Мисля, че това е нашият отговор — каза тихо Сам.
Вечерта бе копринена и ароматна. Жените на съседната маса се смееха, трафикът в края на пресечката се нижеше в бавна колона, а фаровете пълзяха по околните сгради. Беше имал стотици вечери като тази, в барове и ресторанти с Франи и приятели, тук или в други градове, и щеше да има още стотици, ако пожелаеше, ако избереше тази посока. Светът беше сложен и разбираем, и макар да се чувстваше откъснат от него тази вечер, Сам все още беше втъкан в него, все още беше жив и все още виждаше всичките му подробности, и смътно се опитваше да проумее по-голямата картина. Той знаеше, че е в преломна точка и има значение това, което ще прави оттук насетне, всеки ден, защото това му беше дарено на Еверест. А дали това не беше началото на зрелостта, или той бе възрастен човек от години, просто изключително бавно бе проумял какво означава това?
Чу тихия глас на Финч в ухото си. Да, каза тя.
Тя винаги беше в главата му, лицето й, гласът й.
— А сега какво? — попита го Адам. — Ще продължиш ли с бягането?
Чашата му пак беше празна.
— Аз продължавам, веднъж или два пъти седмично, откакто се размразих като хората. Но не мога да намеря вече мотивация. Сякаш са измъкнали някаква тапа и всичко, което съм държал в себе си под налягане, просто излезе и се разля в пясъка. Може би достигането на Еверест направи нещо неочаквано. Може би все пак то е достатъчно постижение само по себе си — аз го направих, изкачих се, отидох чак дотам, възможно най-високо, и вече мога да се откажа. Това означава нещо, но не всичко. Това е отговор на един въпрос, много простичък въпрос: „Мога ли?“, но има по-неясни въпроси, които не зная как точно да разреша. Знам само, че не мога да го сторя, като изкачвам още планини или като тичам по-бързо. Може би точно това научих от времето си с Ал. Знаеш ли какво направи той за мен?
— Кажи ми — каза Адам.
Сам пак разказа за последната нощ. Имаше нужда да говори за това, тази нужда беше като дълбока яма в стомаха му. Докато говореше, усещаше как топлата тежест лежи над него и той сви крака и пръсти неведнъж, сякаш да поддържа кръвообращението си. Една жена от групата забеляза това и го погледна с леко любопитство, но Сам не я видя.
— Според теб защо го направи? — попита накрая той. — Защо се жертва заради мен?
Вместо да притъпи сетивата му, бирата ги беше изострила. Купата с маслиновите костилки, оставени от Адам, буквите по навеса на бара, плетката на пуловера на Адам, всичко му се струваше кристално ясно, като в халюцинация. Преломна точка.
— Никой не може да отговори на това. Само самият Ал. Но аз мисля, че можеш да си сигурен в едно — направил го е, защото е решил, че така трябва.