— Финч беше влюбена в него. Той имаше всичко. Трябваше само да качи хората горе и да ги свали обратно, и тогава всичко се обърка.
— Може би — каза бавно Адам, смръщен и замаян от бирата. — Може би това обещание за всичко е дошло твърде много за човек като Ал.
Твърде богато, твърде изобилно, твърде изкусително. Твърде достъпно за Ал, който живееше от трудностите и опасностите, в това се съдържаше силата му и пак това бе неговият провал.
Ще ми се да го познавах по-дълго, помисли си Сам. Или пък съм го опознал, и то по-добре, защото времето ни бе така кратко и сурово. Ще ми се да можех да му кажа, че сега няма да се проваля. Той ми го каза веднъж: Нямам нужда да се прецакаш там горе…
— Мисля, че в думите ти има нещо вярно — промърмори той накрая.
Зловещата яснота на възприятията най-сетне започна да изтлява, спускаше се като завеса в театър, която закрива сцената. Той копнееше за забравата, за облекчение.
Вечерта набираше скорост около него. Излезлите да пийнат след работа хора изчезваха и на тяхно място оставаха тези, които щяха да продължат до късно, устремявайки се към осветения магнит на бара. Една от жените погледна през рамо към Адам и се усмихна, докато отминаваше. Той гледа след нея с ехо от усмивка.
— Говори ли с Финч? — попита Адам, когато се обърна отново към масата.
— Написах й писмо, това е. За Ал. Какво друго мога да направя? Мъжът, когото обича, е мъртъв. Аз бях там и съм част от причината за това. — Сви рамене, думите му се струваха неадекватни. — Или трябваше да й се обадя и да я поканя на вечеря?
— Джордж каза, че не й е било лесно. Ампутирали са едното й стъпало.
— Стъпало?
Нямаше намерение да омаловажава загубата й, но това му се струваше незначително пред другата опасност. Тя беше жива, все още беше жива. Адам го гледаше и чакаше нещо. Бяха взели още две бири.
— Виж. Аз я последвах чак до Катманду и й натрапих присъствието си, бях тъпак.
— Да, беше.
— Затова ще я оставя да се възстановява на спокойствие. — Беше захладняло и другите маси под навеса вече бяха празни. Той се опита да си спомни какво казваше майка му навремето. Ако обичаш нещо, дай му свобода; така ли беше?
— Добре, приятел.
Сам въздъхна, после вдигна чашата си и я пресуши. Беше му самотно без нея. Беше му самотно и без двамата.
— А ти какво ще правиш сега? Искаш ли да продължим другаде?
— Иска ли питане?
На сутринта Сам отвори очите си много внимателно. Някаква тежест смазваше черепа му, а устата му беше пресъхнала като пустиня. Бирата, последвана от уиски, не беше успяла да му донесе забрава, само предизвика гадене. Той стана от леглото, отиде до мивката и изпи четвърт литър вода. Изтри устата с опакото на дланта си, намръщи се, после се върна до масата, където лаптопът му лежеше сред кутии с боя и картонени кутии от пица. Влезе в интернет.
Франи можеше да продаде апартамента или да го купи от него, ако така предпочиташе. Неговият дял от бизнеса също беше за продан. Сега значение имаше само да се махне оттук и да продължи напред. Сега му хрумна как трябва да го направи. Втренчи се в уебстраниците.
— Евтини полети — прошепна на себе си. — Да видим.
Великолепната дневна на семейство Бюканън с изглед към водата вече не беше достатъчно широка за упражненията й. Собственият й апартамент бе твърде малък, позволяваше само няколко последователни стъпки, без да се налага да завива зад ъгъл. Финч слагаше внимателно крак пред крак и прекоси цялата дължина на мраморния под.
Беше август и тя свикваше с новата си протеза. Въпреки че мястото тук бе ограничено, й бе по-лесно да се упражнява в къщата, защото загубата на пръстите на другия крак й пречеха да поддържа равновесие и най-леката неравност на земята можеше да я препъне. Тя победоносно стигна до края на стаята, подпря се с ръце на първобитната каменна статуя, за да се задържи, и извъртя хълбоци за втора обиколка.
Най-сетне без патерици, да върви със собствени сили, това я караше да се чувства все едно й бяха поникнали крила.
Стъпалото беше мъчително неудобно, но това беше целият смисъл. Тя трябваше да върви толкова, колкото може, за да прецени протезистът дали кухината е подходяща. Засега беше твърде тясна и точките от натиск по плътта й щяха да покажат къде пластмасовата купичка трябва да бъде разширена. Финч погледна към крака си. Протезата представляваше функционална структура от метал и композит, с пластмасов свод, за да имитира свода на стъпалото, но без никаква друга прилика с него. Тя можеше да избере протеза телесен цвят от гума и пластмаса с пръсти и нокти като на огромна кукла, но я отказа. Харесваше й гладката стомана на тази. Щом я овладееше, беше сигурна, че ще я чувства стабилна и здрава.