Сузи: Алилуя.
Финч: Да, ама не. Аз съм на тридесет и три, еднокрака и сама.
Тя погледна отново към Кити и Таня и видя колко са отдадени на семейството. И си помисли, че семействата ни определят, без значение дали го искаме.
Тя се опита да си представи Ал тук, сред тях, и не можа.
След вечерята Финч седна с Кейлъб на терасата. Там имаше огромни глазирани делви и извитите им форми се открояваха на фона на тъмносиньото на морето и небето. Финч беше свалила протезата и Кейлъб беше вдигнал крака й в скута си, докато се вслушваха в далечния шум на прибоя.
— Много ли ти е трудно? — попита той след малко. Идваше рядко във Ванкувър и Финч го виждаше доста по-рядко от останалите.
— Мисля, че не е чак толкова трудно. Виждала съм много хора, които трябва да се справят и с по-тежки неща. А и аз сама реших да отида, нали?
— Понякога насън или когато тъкмо съм се събудил, си мисля, че не си се върнала. И започвам да се боря със загубата, влача я като неизбежна тежест. Усещам, че съм ти ядосан и същевременно ти завиждам, че ти замина, а останах тук без теб. И тогава се събуждам истински и сякаш бремето пада и всичко засиява от облекчение. — Той сложи ръка на коляното й и се засмя. — Колко егоистично.
— И аз изпитвам някаква версия на същото. Мъка, за хората, които умряха, и облекчение, че аз оцелях. И гняв… заради отсъствието им. Егоистично е, но мисля, че е нормално.
Любимият й брат я гледаше и тя разбра, че той очаква тя да каже още нещо. Финч раздвижи експериментално устни, но нищо не излезе. Ако кажеше на Кейлъб, че е обичала Ал и той е умрял, нямаше ли да е нечестно, че не казва на останалите. Може би по някое време щеше да говори с Клеър, с баща си и братята си, но не сега. Щеше да го задържи още малко, преди да бъде погълнат от тях.
И това е много егоистично, помисли си.
— Има ли значение, че не стигна догоре?
— Да. Но не можех да продължа. Не заради крака, може би това се случи, след като разбрах в сърцето си, че няма да успея. Кръвта ми не циркулираше достатъчно бързо и крайниците ми протестираха. Аз нямах решимостта на останалите. Нямах тази желязна воля — добави тя много тихо. — Беше много важно да го науча за себе си.
— Преди си мислех, че никога не бих определил сестра си като „философска натура“. Но ти май си станала такава.
— Може би.
Джеймс излезе при тях и се облегна на най-високата саксия.
— За какво си говорите?
— За живота и смъртта — отвърна Кейлъб.
Когато Финч вече седеше в леглото си, със синята копринена нощница, Клеър почука на вратата й. Тя беше по халат за баня и без грим. Лицето й изглеждаше отпуснато и покрито с бръчки, обезоръжено. Тя влезе, след като Финч я покани, и седна на леглото, както не беше правила, откакто Финч бе ученичка. Поговориха малко за вечерта и Финч й благодари за празненството за рождения й ден.
— Тридесет и три години — каза Клеър. — Исках дъщеря повече от всичко. Мислех си, че ако имам момиченце, ще е точно като мен. Съюзник, приятел в къща, пълна с мъже.
— И се появих аз.
— Съжалявам, че не се разбирахме по-добре. Предполагам, че не бях права да ти натрапвам всички онези неща, в които вярвах.
Нямаше нужда да ги изброява. Като че ли Финч бе направила списък, още когато порасна достатъчно и започна да мисли как да превърне живота си в пълната противоположност на живота на майка си.
— Така и не разбрах каква късметлийка съм, че те имам. Не съм ти го казвала, затова ти го казвам сега. Ти беше голяма опора за татко и за всички нас, по начин, който не си позволявах да видя, защото отричах това, което ти отстояваше. Онова, което отстояват всички майки и съпруги, не само ти. Аз смятах, че жените трябва да работят и да се борят.
— И да изкачват планини.
— Да, може и така да се каже. Планината е метафора.
Клеър погледна право в очите й. Финч усещаше нещо в периферията на съзнанието си, някаква прилика, и когато насочи вниманието си към нея, осъзна, че е прилика между тях двете. Желязото под плътта, волята, бяха така подобни, почти идентични. Аспектите бяха различни и затова никога не бе забелязвала приликата.
— Гордея се с теб — каза внезапно Клеър. — С работата ти, с мястото ти в света. И с приятелите ти. Ще ми се да имах приятели като твоите.
За Клеър най-важното бяха съпругът й и децата, техните интереси стояха над всичко. Яростната й решимост в това отношение не я правеше лесна за сприятеляване.