Финч сложи ръка върху ръката на майка си.
— Ти имаш нас. — Знаеше, че това са думи на детско заслепение. При този разговор, дори през цялото време, което прекара със семейството си след Еверест, тя се чувстваше като дете, което се опитва да порасне. Дано този път се справя по-добре, помисли си.
— Благодаря ти. — Клеър се изправи. Тя никога не губеше достолепието си на майка. — Искаш ли да те закарам до града сутринта?
Финч отново работеше по цял ден. За нея бе облекчение да се върне в кабинета си и да се грижи за пациентите след дългите седмици на възстановяване и терапия. Но все още не можеше да шофира.
— Да, моля те. Ако имаш време.
— Разбира се, че имам — каза бързо Клеър, сякаш и двете знаеха, че е длъжна да го стори. Тя се наведе и целуна Финч по бузата. — Честит рожден ден.
Есента дойде, дъждовни и ветровити дни. Градът бавно се сгушваше в очакване на дългата зима. Финч работеше усилено, защото заместваше и Денис, който бе заминал за Индия за месец, а през останалото време водеше подредено съществуване между апартамента си, рехабилитационната клиника и приятелския си кръг. Сестрите и Денис й помагаха с процедурите, с които трудно би се справила физически, а пациентите проявяваха голямо разбиране.
Започна да върви все по-стабилно и изкуственият крак бе променен и приспособен, за да стане по-удобен. Тя ходеше все по-дълго без патериците. Обикновено й трябваше бастун, особено когато се изморяваше или вървеше по неравна земя, и тя го използваше дори когато можеше да мине и без него. Стараеше се да не се натоварва повече от разумното и да приеме недъга си. Мислеше за Ал денем и нощем, когато лежеше втренчена в мрака. След онова писмо не беше получила никакви новини от Сам.
На четиринадесети декември телефонът иззвъня, докато тя закусваше и преглеждаше вестника.
— Сузи?
— Три и десет сутринта. Момче.
— О, скъпа. Прекрасно. Прекрасно. Как мина?
— Пълен кошмар. Невъобразима агония, ако трябва да съм точна.
— На кого прилича?
— Изтеглих късата клечка. На бащата на Джеф, одрал му е кожата.
Финч се засмя от удоволствие.
— Не ми казвай повече. Качвам се на следващия самолет, разбрала съм се с Денис.
Когато пристигна в Орегон, Сузи и бебето вече си бяха у дома. По дърветата пред всички къщи по улицата имаше коледни светлини, а на моравата на съседите имаше шейна с четири миниатюрни еленчета и Дядо Коледа. Джеф излезе на вратата, когато Финч запристъпва внимателно по пътеката, след като слезе от таксито. Той беше с престилка и стискаше купчина дрехи.
— Здрасти, татенце.
— Ела да ги видиш. Те са невероятни, не мога да повярвам.
Къщата изглеждаше като след експлозия. Цветята, все още с опаковките, бяха наредени по стълбите, в коридора имаше торби от супермаркета с разсипано съдържание, а едно неукрасено коледно дръвче се облягаше на вратата на кухнята. Финч обаче почти не забеляза това: Сузи й беше съквартирантка с години и тя беше свикнала с нейната бъркотия. В спалнята Сузи седеше облегната на възглавници и държеше бебето. Усмихваше се победоносно, разкривайки пролуката в зъбите си. Джеф се застоя деликатно на прага, за да им даде един миг насаме.
— Ето го. Джеймс Шепърд Сътън.
Финч се наведе над него. Миниатюрно, сбръчкано юмруче до гладка алена бузка, по която имаше мъхче като на праскова и два влажни полумесеца от тъмни мигли. Беше виждала много новородени, включително собствените си племенници, и те винаги бяха трогателни, но това дете беше различно. Това беше детето на Сузи. Много по-близо до нейно собствено дете от което и да е друго бебе. Ръцете й инстинктивно посегнаха към него и усмивката на Сузи стана още по-широка. Тя вдигна сина си и го подаде на Финч.
Той беше лек като перце. Събра се в сгъвката на лакътя й и когато го залюля, малката му устичка се отвори в прозявка, а на сгърченото му лице имаше изражение на древна и безкрайна мъдрост.
— Господи! — прошепна Финч. Главата му беше влажна и ухаеше на бебе. Пътят отвън бе притихнал и пуст в ранната вечер и малките фенери блещукаха сред клоните на дърветата.
— Съвършен е — каза тя.
Джеф дойде да седне до Сузи на леглото, прегърна я и тя се сгуши в него.
— Сузи е невероятна — каза той гордо на Финч. — Направи всичко по учебник.
— Ами мятането и писъците?
— Не трябваше ли да правиш точно това?
— Разбира се, че е трябвало — усмихна се Финч. Тя вдигна бебето, придържайки влажната му главичка и го целуна по малкото челце. После, неохотно, сякаш откъсваше слой от собствената си кожа, го подаде обратно на майка му и отпусна празните длани до тялото. Родителите сведоха глави над него, започнаха да му шепнат и да докосват благоговейно с пръсти извивките на нослето и бузите. Това беше сцена на Рождество, с лек комедиен елемент благодарение на еленчетата от фибростъкло и брадатия ухилен Дядо Коледа на моравата отсреща. Но чистотата й беше съвършена.