Финч стоеше на границата на кръга и се вглеждаше в себе си.
Иска ми се да беше мой, помисли си тя.
Петнадесета глава
В къщата нямаше гости, разбира се, защото беше Бъдни вечер. Всички рибари, алпинисти и останалите трябваше да са у дома, при семействата си, и да правят семейни неща. Моли седеше в тъмното на върха на стълбището, вслушваше се в тихото потракване и проскърцване на слягащото дърво и в шума на колите, които преминаваха в дъжда навън. Тя усещаше основните нишки на тишината, които се разливаха из стаите, и неизречените думи, впримчени в тях.
Вече беше трудно да се говори в тази къща, освен за ежедневните задачи и храненията. Ал никога не бе живял тук и след смъртта му не се усещаше физическото му отсъствие. Приличаше по-скоро на времето, когато бе още жив, и тя и Джен споделяха раздялата си с него. Те бяха станали партньори в оцеляването и си позволяваха взаимно да изпитват различните си чувства към него. Сега, когато той си отиде, и си отиде завинаги, те като че ли се отдалечаваха една от друга, вместо да се сближат.
Моли опря ръце на коленете си и облегна чело на тях. Затвори здраво очи, докато зад клепачите й не избухнаха цветни петна, които я разсеяха за миг от тежестта на отсъствието му. Зачуди се какво ще прави тази вечер. Повечето й приятели бяха събрали пари, за да наемат микробус и шофьор за нощта, за да ги откара до клуб в Ландидно. Джен беше заета в кухнята; Моли чуваше как водата свисти из тръбите, когато тя завърташе кранчетата на мивката. Беше предложила да й помогне, но майка й само се извърна от масата, с голямата лъжица за готвене в ръка, и я погледна объркано. Бъдни вечер е, не искаш ли да излезеш някъде? Може, по-късно — отвърна неопределено Моли. Беше се качила в стаята си, а после излезе отново и седна на стълбите. Звъненето на телефона я накара да отвори очи и да се изправи с едно рязко движение, от което й се зави свят. Хвана се за перилата и зачака Джен да я извика на телефона, но гласът на майка й все така се чуваше от кухнята, после премина в тих смях.
Когато бе сигурна, че разговорът е приключил, Моли слезе бавно по стълбите и надзърна през вратата. Коледното дръвче беше на обичайното си място зад отрупания диван с двете малки купчинки подаръци под него. Само неизменността беше различна сега. Миналата година по Коледа Ал беше на тридневно пътуване с група бизнесмени в Аржентина, за да изкачват Аконкагуа.
— Може да сляза до „Дракона“ да пийна нещо — каза Моли. — Ако си сигурна, че не искаш да ти помогна.
Джен й се усмихна.
— Добра идея.
На другия ден щяха да имат гост за коледния обяд. Много по-възрастната сестра на Ал, Кат. Моли не я харесваше особено, но Джен каза, че сега е Коледа, а Кат води много тъжен живот.
— Ще се видим по-късно — каза Моли. Тя си взе непромокаемото яке от закачалката в коридора и излезе навън.
Дъждът създаваше бледи ореоли около уличните лампи и блестящи следи по асфалта. Старото ауди на Ал беше паркирано на мястото на колата на Джен. То бе основната част от наследството им, както Джен бе отбелязала. „Тин-и-Кая“ беше под наем, а в банковата му сметка нямаше кой знае какво. Имаше малка застрахователна полица, но голяма част от парите бяха отишли, за да върнат тялото му у дома и за събирането на алпинистите след погребението.
Моли пъхна ръце в джобовете си и без особено желание тръгна към кръчмата. Просто бе облекчена, че се махна от дома.
Една кола идваше към нея и вдигаше блестящи пръски дъждовна вода по тротоара. Тя отстъпи към живия плет, когато колата спря, и човекът до шофьора свали прозореца си. Беше съученикът й Дейв.
— Здрасти, Моли. Отиваме у Хут. Искаш ли да дойдеш?
Задната врата се отвори и задра по тротоара.
— Имаме храна, пиене, ще си направим купон. — Отзад седеше Фил Уилямс, който й беше гадже в дванадесети клас.
Моли сви рамене.
— Добре.
Намести се до Фил, който веднага отпусна тежката си ръка на раменете й и завря нос в ухото й. Потеглиха, минаха покрай дома й и продължиха покрай редицата къщи. Хут живееше в изолирана ферма до шосето Кейпъл Куриг. Фил миришеше силно на бира и на някакъв парфюм, а на нея и двете не й харесаха особено.
Тя се отскубна от него.
— Дейв, спри тук. Няма да дойда. Ще се върна пеша, благодаря.