Чу се недоволно мърморене, но нищо кой знае какво. Колата спря и Моли слезе. Весела Коледа, пожела й хор от гласове, Весела Коледа, отвърна тя.
Отпред се виждаше ниска каменна кула и извита каменна стена под черно тисово дърво. Моли вървеше бавно, следвайки завоя на шосето, докато не стигна до портичката под малкия покрив от плочи. До портата имаше пейка, покрита с графити. По-малките деца идваха тук да пушат и да се закачат, защото нямаше къде другаде да идат. Но тази нощ беше пусто.
Гробът на Ал беше в новата част на гробището, чак в другия край, отвъд викторианските ангели и мраморните паметници. Той имаше обикновена плоча от местен камък, на която бяха изписани само името и датите. Моли не го посещаваше много често и не отвори портичката тази вечер. Вместо това седна на пейката в дъжда и бръкна за пакета цигари в джоба на джинсите си. Запали една и започна да пуши, като се взираше в барабаненето на дъжда по покрива. Не беше точно студено, просто неприятно и влажно.
Той не изпълни обещанието си. Беше й обещал да се върне, а не го направи. Върна се, но в ковчег, ако това се брои, и то само защото тя самата бе настояла да го докарат обратно. Той й беше казал, че понякога мъртвите остават в планините с години и други хора се натъкват на тях по пътя си нагоре или надолу. Моли не мислеше, че би могла някога да затвори спокойно очи, без да го види как лежи там в снега. Обаче той вероятно би предпочел да остане там. Е, не можеше вечно да става на неговата, нали?
Те трябваше да го свалят от планината, от свирепата, жестока, бяла, убийствена планина. Еверест и останалите нямаше да имат последната дума. Джен бе разбрала това, защото и тя ги мразеше.
Смели мъже, шерпите, които му се възхищаваха, се бяха качили горе, за да вземат тялото му. Свалиха го и го изпратиха у дома, а те с Джен му направиха погребение в един слънчев майски следобед, в който глогът вече бе покрит с цветове. Леля Кат плака до гроба като дете, с широко отворена уста и стиснати очи. Тя беше стара, с шестнадесет години по-голяма от брат си, и открай време си беше странна. Моли се гордееше с факта, че тя и Джен успяха да се контролират. Тя бе плакала достатъчно сама, достатъчно, за да усеща, че сълзите й вече са пресъхнали и под клепачите й има песъчинки, но не и пред всички тези хора с техните черни дрехи.
Колко ли щеше да му е неприятно на Ал, помисли си тя.
Виж, събирането след това, поне доколкото можеше да си спомни, щеше да му допадне повече, защото той беше и общителен, когато решеше, но само сред своите хора. Тя изпи цяла голяма чаша уиски и се качи да скърби сама, дочувайки виковете и песните, които долитаха през пода.
Моли допуши цигарата, дъждът като че ли спираше. Радваше се, че не отиде с Фил и останалите в къщата на Хут. По-добре й беше сама. Работата е там, че не можеш да разчиташ на обещания. Дори и на обещанията на Ал. Особено на неговите обещания. Само на обещанията, които даваш пред себе си, само на тях може да се разчита. Тя се вгледа във влажния каменен паваж и си обеща, че ще се справи. Сега само чакаше, самичка, но не мислеше, че винаги ще е самотна, или пък в такива отношения с майка си, или все така плъзгайки се между пристъпите на скръбта. Тя щеше да си тръгне оттук, да отиде в университет и животът отново щеше да продължи.
„Няма да се ядосвам повече за случилото се. Поне ще се опитам.“
Мъжът, който й изпрати снимката, беше написал колко е смел Ал, колко е щедър, как му е спасил живота.
Може би, помисли си Моли. Разбира се, че беше смел и никой не би казал обратното за баща й. Ако е направил грешката да поведе нагоре онези мъже, когато вече е било твърде късно, то тази грешка е била продиктувана от смелост и дълг, и той я е поправил дотолкова, доколкото е могъл. Това бе нещо повече от неразумната, временна проява на смелост, която се изразява в прилив на адреналин и е печално потушена от бурята. Имаше и по-тиха смелост, която продължаваше много по-дълго и не получаваше аплодисменти, и може би тя си струваше повече. Такава беше стоическата, изпълнена с горчивина смелост на Джен.
— Не зная — каза Моли на глас. — Може би не съм права за теб. Вече няма да разбера, нали?
Тя не очакваше отговор. Баща й го нямаше, завинаги, и нищо от него не бе останало тук. Ако съществуваше някакъв призрак, някакъв отпечатък от него в мембраната между световете, то той щеше да е на югоизточното било на Еверест.
По отношение на важните неща Ал винаги правеше каквото иска. Така й бе казала Джен.
Моли се изправи. Беше седяла твърде дълго и влагата я накара да потрепери. Обърна гръб на гробището и тръгна към дома.