Още щом завъртя ключа в ключалката, знаеше, че в къщата има и друг човек. Тръгна по коридора към вратата на кухнята и натисна дръжката. Джен се беше облегнала на печката, държеше чаша вино и се смееше с наклонена глава и щастливо лице. Това сепна Моли, защото не я беше виждала такава от много време. Мъжът седеше на ръба на дивана, сред котките, и бе отпуснал ръце на коленете си. Той беше Тим някой си и изчисляваше данъците на Джен. Обикновен човек с кадифени панталони, оредяваща коса и жълтеникава кожа.
— Здравей, Моли. Кой беше в кръчмата?
Тим опита да се изправи, но не можа заради котките и възглавниците.
— Всъщност никой.
— На Бъдни вечер? Помниш Тим, нали?
— Да.
Те се усмихнаха един на друг, но само с устни.
— Здравей, Моли. Весела Коледа.
— Цялата си мокра. Искаш ли да пийнеш нещо?
Не искаше. Тя се извини, пожела им весела Коледа, а Джен смущаващо й напомни да си закачи чорапа — червеното филцово нещо с камбанка на пръстите, което притежаваше още от петгодишна. Тя излезе от кухнята и ги остави сами.
Те помълчаха малко.
— Баща й й липсва, бяха много близки. Тя го приема много тежко — каза Джен накрая. — Тревожа се за нея.
— Не се тревожи. Всичко ще се оправи — каза мъжът това, което тя копнееше да чуе.
Сам имаше дълга смяна в кухнята под навеса от бамбук и брезент. Наслаждаваше се на ритъма на ръчния труд и на рутината при приготвянето на огромни количества храна, и често доброволно се кандидатираше за нея, вместо за административната работа, която се предполагаше, че трябва да върши. Той започна още призори, миеше и белеше планини от картофи. Слагаше ги в огромните казани за супата, после вареше ориз и го разбъркваше със запържените зеленчуци. Поток от хора идваха и си отиваха, търсеха топъл чай и тибетски хляб, или да поговорят и да седнат удобно някъде, а той и двамата му помощници се грижеха за тях и продължаваха да приготвят храната. Когато дойде обед, под брезента на столовата се събраха триста гладни хора. Тук имаше бездомни деца, които живееха из боклуците близо до приюта, просяци и сакати, и жени с малки, болни бебета, най-бедните и отчаяни жители на Катманду. Те минаваха покрай огромните метални казани с топла храна и Сам и помощниците му им сипваха порции. Брезентовите стени на навеса бяха вдигнати, слънцето се процеждаше вътре и озаряваше прашния въздух. Децата тичаха навън и играеха в прахта с кучетата. Беше краят на март и суровата зима бе свършила. Катманду лежеше под своята пелена от мръсен въздух и вдигаше пара в топлината.
— Сам, имаш посетител — извика Линда, австралийската доброволка, през прага, който водеше към офиса. Офисът и комуникационният център трябваше да са неговото царство, макар че той прекарваше малко време там. Сам все още сервираше храната на последните хора от опашката и извика през рамо.
— Изпрати го тук, който и да е.
Често идваха посетители. Поддръжници, пътници и доброволци за кратки периоди се отбиваха постоянно, защото това беше такова място. Когато Сам вдигна глава след минута, видя униформеното яке на „Планинари“ пред себе си. И глъчката веднага затихна, слънцето помръкна и гърбът му се скова от виещия вятър.
— Намасте, господин Сам.
— Мингма?
Мингма разравя своя пуджа огън с хвойнова клонка. После, високо в планината, обръща гръб, за да поведе Финч надолу към Южното седло.
Сам остави черпака и му подаде ръка.
— Толкова се радвам да те видя. Как разбра, че съм тук?
Дребният мъж се засмя.
— Катманду много малко място. Супата хубава ли като на Дорче?
— Опитай.
— И Анг тук, отвън.
Сам напълни две чинии и остави помощниците си да обслужват опашката. Двамата се измъкнаха от брезентовия навес и минаха покрай група от най-малките бездомни деца, които се търкаляха в прахта с две кученца.
Анг седеше с кръстосани крака, опрял гръб на дървена колона, но стана, щом видя Сам.
— Намасте.
По челото му криволичеше белег, но нямаше други следи от нараняванията му. Те седнаха един до друг, със супата, и се загледаха в децата.
Мингма внимателно опита една лъжица.
— Не хубава като на Дорче.
— Как така? Аз я направих.
Двамата шерпи зареваха от смях.
— Точно тъй — добави Мингма сериозно. — Много добра работа тук. Всички говорят за нея.
Адам Врийс му беше казал онази вечер в Сиатъл за Нета Гулд и нейната работа с бездомните в Катманду. Сам го слушаше как говори за нея през мъглата на уискито, загубата и колебанието и реши веднага да се върне тук и да предложи помощта си. Беше се съсредоточил в идеята да направи нещо за някой друг, поне веднъж, и се държеше за нея като за спасително въже.