Беше тук почти осем месеца. Работеше за Нета срещу нищожно заплащане, движеше сметките и администрацията на кухнята за бедни и приюта за деца.
Разработи уебсайт за благотворителност, рационализира хаотичната им комуникационна система и набираше средства. Освен това обичаше да прави огромни количества картофена супа и да играе с малките деца, които живееха при Нета и я смятаха за своя майка, защото си нямаха никой друг.
— Нета го прави — каза той простичко. — А вие какво правите тук?
Анг дояде супата си и извади цигара от джоба си. Предложи на Сам с вдигнати вежди, но той поклати глава.
— Работа — каза Анг.
Мингма продължи:
— Пак изкачва Еверест. Посреща клиенти тук след два дни, после тръгва нагоре.
Разбира се, това бе подходящото време от годината. Бе изминала точно година, откакто Джордж, Ал, Финч и останалите се събраха, изпълнени с нетърпение, в „Градината на Буда“. Струваше му се много по-отдавна.
— Нова група. Не господин Джордж този път. Той не идва с клиенти тази година. — Мингма се усмихна и просветна златен зъб. — Но ми дал яке. Харесва ми.
— То събуди спомени — каза Сам.
Те кимнаха. Той знаеше, че за тях спомените не са изпълнени с толкова много разкаяние и тъга. Не защото не ги беше грижа, а защото те живееха с риска и смъртта на върховете и така хранеха семействата си. За тях това беше ежедневие. Те нямаха по-голям избор от Ал по този въпрос.
Тогава Мингма каза:
— Ние отишли за него. Аз и Пемба, и другите. Свалихме го за семейството му.
— Ал?
— Да. Другият мъж, изчезнал. В Тибет.
— Знам. Но сте сторили добро нещо за Ал — каза Сам и Анг се засмя.
— Този път той не ни казват какво да правим.
Сам също се засмя. Нямаше какво друго да се направи, това беше безспорно.
— Тъжно за момчето, което падна, но не и за Ал. Той умря на най-доброто място за него — заключи Мингма. — Това е начинът.
— Това е начинът — повтори Сам.
Така беше. Болката, която дращеше в движенията и спомените му, намаля. Той носеше бремето на смъртта на Ал и се опитваше да се отплати заради нея тук, в голямото семейство на Нета. Нямаше да забрави стореното от Ал, но вече можеше някак да го намести в светогледа на Ал, в разбиранията му за живота, и в своите собствени, и в живота, който вече водеше.
Той поседя още малко на слънцето, гледаше децата и кученцата, и разговаряше с Мингма за новата експедиция и работата този сезон.
След като шерпите си тръгнаха, Сам отида да потърси Нета. Намери я в къщата й, където си бе оставила малка стаичка, всички други бе дала на децата. Тя беше на петдесетина години, с прошарена коса, покрито с бръчки лице и едро тяло. Те бяха станали близки приятели, откакто Сам се появи в проекта и поиска работа.
— Какво става? — попита тя, когато го видя.
— Може ли малко чай?
— Налей и на мен.
Когато взеха чашите, Сам каза:
— Мисля, че е време да помисля за завръщане у дома.
Тя го погледна проницателно иззад очилата си.
— Ще ми е мъчно да те загубя, Сам. Не само заради това, което вършиш тук, но и защото ще ми липсваш. Но и аз мисля, че е време.
Той й разказа за посещението на Мингма и Анг. Не беше избягал в проекта и не се беше крил от нищо тук. Ако имаше някакъв личен интерес във всичко това, то бе опитът му да се справи със смъртта на Ал и онова, което тя означаваше за него. Бе изпитал нужда да е полезен, да допринесе, а не да бъде само състезател или консуматор. И знаеше, че тук е полезен, защото Нета му го каза, а Нета никога не оцветяваше истината. Но той бе чакал някакъв знак, с който светът да му напомни за себе си и да го развълнува, и да му каже, че е време да продължи напред. Шерпите сториха това, като говориха за Ал и останалите, и отново съживиха спомена за Финч в главата му.
— Трябва да свършиш много неща, но остани колкото желаеш и си тръгни, когато си готов — каза му Нета.
Той прегърна едрите й рамене.
— Благодаря ти. Кой ще върши моята работа?
— Все някой ще дойде — каза тя с присъщото си будистко спокойствие.
Може би, помисли си той, част от спокойствието на тази забележителна жена бе проникнало и в него.
Шестнадесета глава
Рецепционистката й позвъни, за да й каже, че има още един пациент за нея, новорегистриран. Финч погледна часовника си, докато изключваше бутона на интеркома. Беше седем вечерта, в началото на май, още една пролет с цъфнали дървета, гласове и музика се носеха от прозорците към улиците на града.
Последният пациент за деня почука на вратата. Тя му извика да влезе и в кабинета пристъпи Сам Макграт.