Тя се изправи смутено и се хвана за ръба на бюрото, за да се задържи. Да, определено изпита удоволствие да го види и топлината се смеси с изненадата, някакво внезапно щастие, което се загнезди под гръдната й кост и направи гласа й задъхан:
— Сам? Винаги ли се появяваш, когато най-малко те очакват?
— Няма да го правя повече, ако толкова не ти харесва.
Те пристъпиха един към друг, като се взираха в лицето на другия. Сам беше изгубил своята палава усмивка. Изглеждаше по-възрастен и по-корав.
— Защо не ми писа? Защо не се обади? Цяла година.
— Писах ти.
— Веднъж.
— Бях далече допреди седмица. И реших, че ще имаш нужда от малко време.
Той сложи съвсем леко ръка на рамото й и целуна ямката под скулата й. Щора приглушаваше светлината от прозореца и на нейния фон тя изглеждаше по-слаба и по-красива, отколкото си я спомняше. Въпреки усмивката обаче лицето й беше сериозно.
Така е — каза тя. Отдалечи се и се върна до бюрото, сякаш търсеше сигурност в него. — Е, мой последни пациенте за деня. За преглед ли сте тук?
— Нямам нови симптоми — усмихна се Сам, като я гледаше. Тя вървеше бавно, сякаш бе изморена, но нямаше други признаци за нараняването й. Носеше широки панталони и боти. — Питах се дали би вечеряла с мен обаче.
Първо изкачи Еверест. И двамата чуха гласа й в главата си, но Финч се смръщи при спомена.
— Много се срамувам, че го казах.
— Беше шега. Не очакваше да го направя. И аз не очаквах. Но тогава ми се стори добра идея.
Идея, която бе пуснала корени, беше се разклонила, а после повехнала.
Времето, в което се бяха изкачвали заедно, и всичко, което бяха видели и сторили тогава, като че ли бе създало някакъв код между тях; всеки знаеше какво има предвид другия, без да е нужно да го казва. Това е такъв лукс, помисли си Финч.
— Съжалявам, че го изгуби — каза Сам.
— И ти го изгуби.
— Да. Така е.
Това беше истина; кратката му връзка с Ал му бе предложила много повече от приятелство, много повече от пример за подражание. Но единствено в ретроспекция Сам можеше да види какво пространство може би е запълнил в живота му Ал. Отсъствието му все още го тормозеше през нощите, когато се будеше без причина, или пък го сварваше неподготвен през деня. Можеше само да си представя колко по-силно е същото това чувство при Финч. Те замълчаха, на метър един от друг, в разсеяната светлина в кабинета й. Техният код правеше ненужна размяната на думи.
— Как е кракът ти?
Тя се изправи и направи три крачки, после настрани, приклекна като в поклон, като сложи левия крак зад десния, преди да се изправи на пръсти като балерина. Разпери ръце с дланите навън и направи три ситни крачки, сбърчила лице в концентрация. Едва на третата изгуби равновесие и се отпусна на стъпала.
— Какво ще кажеш? Не е зле, нали? — попита тя, отпускайки ръце до тялото си.
Гледаше го като малко момиченце, което упражнява танцов номер. Той се развълнува от сериозния й питащ поглед. Постигането на всичко това сигурно й бе коствало големи усилия.
— Невероятно. Искаш ли да потанцуваме?
Той започна да тананика валс, Финч наклони глава в иронична любезност като дебютантка на бал. Сам я взе в прегръдката си и започнаха да се въртят с бавна валсова стъпка, като пееха заедно — та-та-та, та-та-та. Обикаляха от вратата до бюрото и завиха пред кушетката за прегледи и количката с инструменти и латексови ръкавици. Бяха потънали в тананикането си, когато Денис почука на вратата и я отвори. Видя вдигнатата глава на Финч и ръката й, която почиваше на рамото на някакъв мъж, преди те да осъзнаят, че някой ги гледа, и да спрат да танцуват, почти гузно.
— Извинете. Не исках да ви прекъсвам.
— Не ни прекъсваш — каза бързо Финч.
Напротив, възрази мислено Сам.
Финч ги представи и те си стиснаха ръцете.
Докато стоеше между тях, Финч си мислеше, че запознанството му с Денис е първото навлизане на Сам в живота й, в истинския й живот, който водеше по улиците на този град, в кабинета си и в тихия си апартамент. Нямаше нищо общо с блясъка и суровата непреклонност на планините. Тя не се смущаваше от присъствието му тук. Беше странно, че Ал никога не бе станал част от този свят, но тя бе благодарна за това сега, защото то правеше пълното му отсъствие по-лесно за понасяне.
— Финч ми показваше стъпки.
Денис засия зад очилата.
— Тя беше невероятна. По-решена от всеки друг човек с ампутиран крайник, когото съм виждал.
Тя отвърна сериозно:
— Само стъпало и три пръста, Сам. Понякога е трудно, но ми беше много по-лесно от някои хора в рехабилитационната клиника. Хора, които бяха изгубили цял крайник. И знаеш ли, че мъж с изкуствен крак наскоро е изкачил Еверест?