— Четох за това — отвърна Сам. — Да не смяташ да го последваш?
— Не — отвърна сериозно тя. — Не бих се върнала там. Тази частица от мен умря. А ти?
Той поклати глава:
— Не.
— Ти си стигнал до върха, нали? Финч ми каза — рече Денис.
— Не беше точно така. Работата не е дали съм стъпил на върха, или не — отвърна Сам. — Истината е, че аз не съм алпинист. Нямам тази нужда. Във вените ми няма копнеж да се връщам отново и отново, защото всичко друго ми изглежда сиво и периферно. Не беше ли писал някой, че животът е много по-беден, когато най-високият залог в играта, самият живот, не е изложен на риск?
— Фройд — отбеляза Денис.
— Да. Е, аз не искам да играя с такива високи залози. Животът е богат и пъстър и ми обещава достатъчно, без да имам нужда да… — той потърси друга подходяща метафора и се усмихна, щом си помисли за валса с Финч — … танцувам със смъртта само за да си подобрявам ритъма.
— И аз не искам да играя — каза Финч. — Само си мислех, че искам.
Денис сви устни и рече:
— Радвам се да го чуя. — Светлината озари очилата му и направи погледа му неразгадаем. Той нарочно смени темата: — А ти, Сам? По работа ли си в града?
Той се засмя.
— Аз съм между две работи в момента. Тук съм само на посещение.
— Със Сам ще ходим на вечеря — каза Финч.
Той не се обърна да я погледне, защото не смееше. Това беше твърде важно, това нехайно заявление. То отваряше врата към гледка, която беше толкова обширна, че го остави без дъх, но и внезапно му се стори опасна, с невидими пукнатини. Ами ако не я беше преценил правилно, ами ако след всичко това тя се окажеше не такава, както си я представяше, а нещо по-малко. Ами ако седнеха на маса един срещу друг и той откриеше пустиня, вместо извор.
Накара се да я погледне. Тя чакаше, спокойно, в профил.
— Тогава няма да ви задържам — каза тихо Денис.
Те излязоха заедно в коридора. Сам и Денис си стиснаха отново ръцете, докато Финч натискаше бутона на асансьора, и всички се вслушаха във воя на машината. Когато вратите се отвориха, Сам и Финч влязоха заедно, а Денис вдигна ръка иронична благословия и истински поздрав.
— Е, забавлявайте се — каза той, докато вратите се плъзгаха.
Те се спускаха в празната сграда. Във фоайето плочките блестяха, а улицата навън беше синьо-сив каньон с река от вечерен трафик. Те се поколебаха между стъклените кули на офис сградите.
— Ще повървим ли? — попита Финч.
— Ще можеш ли?
— И още как.
Те поеха в случайна посока. В походката на Финч се усещаше съвсем слаба несигурност и Сам се опита да върви в крачка с нея. Тя го хвана под ръка и те намериха удобно темпо.
— Свикнах да завися от хората — каза тя, без да добавя, че преди планината упорито пазеше независимостта си. Сам кимна. Пак кодът.
Градската улица миришеше на топъл прах от метрото, на хотдог от количките по ъглите и на гума, пластмаса и изгорели газове от гъстия трафик, но миризмата на лято винаги изглеждаше по-силна, защото ивицата ясно небе над тях беше лилаво-сива и пред вратите на един изискан хотел имаше дървени саксии с цветя. Финч и Сам вървяха под ръка през потока на минувачите, сякаш бяха единствените хора във Ванкувър.
— Измори ли се? — попита Сам. — Колко далеч искаш да стигнем?
Тя вдигна глава да го погледне.
— А ти как мислиш?
Все още се сражаваха. Може би само това можем да правим, помисли си Сам в прилив на песимизъм.
Вече не знам как да бъда с мъж, мислеше си Финч. Всичко с Ал беше така яростно и всеки друг, когото познавах, бе твърде безцветен в сравнение с него. Но това не е нито яростно, нито безцветно, и аз се препъвам, сякаш съм изгубила пръстите на стъпалата и на чувствата си.
Стигнаха до неравна настилка на тротоара, която заплашваше равновесието й. Сам я хвана по-здраво, докато прекосяваха пътя под воя на клаксоните на нетърпеливите коли.
Еверест, и всичко свързано с него, бе така огромен, а ето че сега вървяха спокойно през безопасен и познат град, сякаш гладко море се бе затворило и го бе изличило.
Не искам това, осъзна Финч. Искам да говоря за него. Нуждата растеше в нея и укрепваше крачката й. Тя побутна с рамо Сам, за да промени посоката, и той веднага спря. Тя се вгледа в лицето му, за да го запечата в ума си. Чертите бяха познати, но той като че ли се променяше дори пред очите й. Сякаш можеше да види през кожата, в мрежата от нерви и мускули под нея, в главата му.